Данте го удари веднъж по гърба между лопатките и кочияшът политна напред.
— Няма нищо, Стъбс. Успокой се. Поеми си още два пъти дълбоко въздух. Така е добре. А сега говори бавно. Какво намери на пътя?
— М-мисля, че б-беше т-труп, м-милорд.
— Труп ли? — Данте дръпна кочияша за ръката. — Покажи ми къде е.
Поеха назад по пътя, откъдето беше дошъл Стъбс. Данте не виждаше добре от гъстите клони на дърветата, които ги заобикаляха. Запита се как ли Стъбс е решил, че това, което лежи на пътя, е именно труп. Вероятно всичко се дължеше на развинтеното му въображение. Може би е било някое животно, застанало на пътя, което вече отдавна е избягало, уплашено от каретата и обърканото пелтечене на Стъбс. Но когато минаха завоя и излязоха на място, където нямаше дървета, Данте видя тялото, точно както беше казал Стъбс. Там, по средата на прошарения с лунна светлина път, една фигура лежеше странишком на няколко метра от тях. Покриваше я светла дреха, под която ясно се очертаваха свити боси крака.
Данте спря на място. Това беше тяло — по дяволите! — на място, където не би трябвало да се намира. Той си спомни как каретата беше политнала и сграбчи Стъбс за ръкава.
— Сигурен ли си, че не си го блъснал? — попита той абсолютно сериозно.
— Н-не съм, м-милорд, с-сигурен съм. К-кълна се, н-е съм, н-не съм…
И Стъбс отново започна да пуфти и свирка с нос.
— Добре, Стъбс. Остани тук и опитай да се успокоиш. — Данте пъхна пистолета си в треперещите ръце на мъжа. — Чуй ме. Това може да е клопка, устроена от разбойници; опит да ни отвлекат вниманието, за да могат по-лесно да ни ограбят. Ще се върна напред да видя какво става там. Искам от теб да стреляш, ако чуеш или видиш нещо, което да е поне малко подозрително.
— Н-но, милорд, аз н-не знам да с-стрелям! Кочияш, който не знаеше да стреля? Кой идиот беше взел този човек на работа?
— Просто дръж пистолета така, сякаш знаеш какво правиш. Ще се върна след няколко минути.
Данте остави Стъбс и се приближи до тялото. Пътьом извади шпагата от ножницата. Обърна се назад и погледна към кочияша, който стоеше на същото място, където го беше оставил, и държеше пистолета с две ръце. Даже и на слабата лунна светлина се виждаше, че треперят. Вдишваше дълбоко и бавно и издишваше със свирукане в тишината. Дулото беше насочено право в гърба на Данте.
— Стъбс, насочи това нещо по-далече от мен, моля те. Ако пръстът ти случайно дръпне спусъка, ще бъда застрелян, а не искам животът ми да завърши в най-забутаното място на Дърбишир.
— Д-добре, милорд.
Когато стигна до неподвижното тяло, Данте спря. То беше с гръб към него. Една тънка ръчица бе отметната напред и покриваше лицето. По всичко изглеждаше, че е мъртво. Той се огледа наоколо и когато не видя нищо подозрително, приклекна до него.
— Чуваш ли ме? — каза тихо Данте и зачака да види дали ще последва някакво движение.
Но такова нямаше.
Данте сложи ръка на рамото на тялото и веднага забеляза колко тънка и студена е кожата, която покриваше крехките кости. Първоначалните му подозрения, че намереният е мъртъв, се засилиха. Той обърна тялото с лице към себе си. Когато видя, че това е млада жена, си пое рязко дъх.
Не виждаше ясно лицето й в нощта, но забелязваше нежните и неясни очертания на гърдите под тънката й бяла дреха. Тя не помръдваше. Не говореше. Данте не можеше да усети дали все още диша. Мисълта, че може да е мъртва, го изпълни със странно чувство на тъга.
Побутна я.
— Чувате ли ме, госпожице?
Никакъв отговор.
— Стъбс! — извика той и пусна шпагата си на земята. — Върни се до каретата и донеси лампа. И вземи плаща ми от Пенхърст. Побързай, човече!
Очевидно на Стъбс му отне доста време, прекалено много, за да се върне. Данте не помръдна от мястото, където беше коленичил. Попипа китката на жената, за да открие пулс, и въздъхна облекчено, когато го откри. Беше слаб, но поне все още бе жива. Той не отдръпна пръстите си от китката й.
Премести се така, за да може да вижда по-ясно лицето на момичето на слабата лунна светлина. Гъсти мигли, слепени от дъжда, допираха леко бузите й. Кожата й беше бледа, а устните — полуотворени. Без да знае защо и без дори да го осъзнава, Данте наведе глава и бавно докосна устните й със своите. Бяха нежни и меки. Стори му се, че усеща леко помръдване в отговор, но се отдръпна, защото чу шум от стъпки зад себе си. Обърна се и видя как фенерът се люшка истерично напред-назад, докато приближава към него.
— Ето го, м-милорд. И п-плаща ви донесох.