— За какво си мислиш? — попита Клер, като го гледаше подозрително.
— Просто се опитвам да намеря решение на нашия проблем.
— Ами аз мисля, че знам един начин…
— Не, Клер. До този момент твоите планове не са ни донесли нищо друго освен неприятности. Заради теб се оказах в центъра на представление, в което трябваше да играя само поддържаща роля. И сега и двамата сме изправени пред реалната възможност Джилиън да възвърне паметта си. Тя ще си спомни, че аз съм я отвлякъл. Ще си спомни всичко, Клер. Всичко! Затова трябва просто да се погрижим Джилиън да не си спомни за моята роля в отвличането й. Никога.
— И как предлагаш да го направим? Ако види лицето ти, това може да се окаже решаващият фактор за възвръщането на паметта й. И ако това стане, и двамата с теб сме обречени. Все пак не можеш да ходиш навсякъде с маска.
„Маска“ — помисли си Гарик и погледна Клер.
— Просто остави Джилиън на мен.
— И какво смяташ да направиш?
Гарик й се усмихна на светлината на свещта. Блясъкът на нейните очи му показа, че вече знае отговора. Това бе единственото решение, което им бе останало.
— Нямаме голям избор, Клер. Страхувам се, че трябва да убием Джилиън.
Бележката от Касия пристигна рано сутринта в деня след посещението й в Адамли Хаус.
„Ела на Лебедовото езеро в Пролетните градини в един часа. Фийби иска да те види.“
Джилиън сгъна бележката и я сложи в джоба на роклята си. Пролетните градини. Нямаше представа къде са, дори и какво представляват. Само знаеше, че в един часа трябва да е стигнала дотам, за да може да види Фийби.
Първо поразпита Нюпорт и разбра, че Пролетните градини са място за развлечение, където човек може да се разхожда между дърветата и да наблюдава природата. Там придворните често се възстановявали от напрежението в двореца, като слушали музиката на скитащи музиканти.
Как, как да стигне дотам! Джилиън седна да си състави план. Как въобще можеше да излезе, без никой да забележи? Дори не можеше да се облекчи, без някой да се опита да я проследи до гърнето. Макар и да се опитваха това да не бъде толкова явно, Джилиън трябваше да е сляпа, за да не забележи, че всички в къщата я наблюдават внимателно. Не знаеше дали усилията им се дължат на страха им, че отново може да изчезне, или че ще се опита да види Данте. И изобщо не беше сигурна, че иска да знае.
Дори избра именно този момент, за да влезе в стаята.
— О, Джилиън, не знаех, че си тук. Надявам се да не ти преча.
Джилиън погледна към часовника на стената. Един час преди това Нюпорт беше дошъл да я попита дали не иска чай. Един час преди него бе влязла една от камериерките, преструвайки се, че бърше прах. Бе свършила работата си през пръсти, оставяйки писалището и повечето от лавиците недокоснати. Сега и Дори. Поне бяха точни. Джилиън се усмихна на снаха си.
— Търсиш ли нещо?
— Да. Опитвам се да намеря някоя книга да почета на децата. — Дори влезе по-навътре в стаята. — Ужасно са отегчени.
Джилиън наблюдаваше как Дори наднича по лавиците, които покриваха всички стени на библиотеката. „Очевидно си прави доста труд, за да изглеждат правдоподобни думите й“ — помисли си Джилиън, докато чакаше. Дори взе една книга и понечи да излезе. Неочаквано на Джилиън й хрумна нещо.
— Дори, какво ще кажеш да заведем децата в Пролетните градини на пикник? Дочух тази сутрин Реджиналд да разправя на Арчи за тях. Звучеше прекрасно, с тези дървета и Лебедовото езеро, за които стана дума. Има слънце и денят сигурно ще е чудесен. Децата могат да се спасят от скуката, като потичат и поиграят, а можем да им почетем от книгата и там. Ще бъде много забавно, страшно би ми се искало да излезем.
Отначало Дори беше съгласна с предложението, но после по лицето й започна да се спуска сянка на съмнение.
— Чудесна мисъл, Джилиън, но не мисля, че е добра идея, като се има предвид…
— О, хайде, Дори — рече Джилиън. — Твърде дълго сте били затворени с децата в тази къща. Помисли си какво приключение ще бъде това за тях. За мен също. Току-що ми каза, че децата са отегчени. Помисли си колко ще се радват да поизлязат. Мога да накарам някоя от кухненските прислужници да ни нагласи кошница с храна и ще вземем Мари-Терез да ни помага с децата.
Дори си помисли още малко и накрая кимна.
— Добре, стига да се върнем до четири. Тогава всички ще си дойдат вкъщи. Баща ти има резервен часовник в най-горното чекмедже на бюрото в кабинета си. Ще взема децата и ще помогна на Мари-Терез да ги приготви, докато ти се занимаваш с кошницата и донесеш часовника.
На Джилиън й се прииска да изкрещи от радост, но запази спокойно изражение, отиде до кухнята, помоли за кошница с храна и забърза към кабинета на маркиза.