Половин час по-късно тръгнаха със семейната карета. Бяха осем души — Дори, Джилиън, Мари-Терез и децата: четирите на Дори и синът на Реджиналд, Алек.
— Джони — извика Дори, когато преминаха през входа на Градините и поеха по една от главните алеи. — Искам постоянно да си до нас. Не желая да се загубиш по тези пътеки. Ужасно са оплетени и не се знае накъде водят.
Джони и Алек, следвани по петите от Самюел и Анна, вървяха по настланата с чакъл алея, кършеха клонки от близките храсти по пътя си и слушаха с половин ухо думите на майка си. Дори поклати глава, като не ги изпускаше от поглед.
— Тук изглежда доста приятно — каза Джилиън, когато стигнаха до малка групичка ябълкови дървета. Беше избрала място недалеч от входа и съвсем до главната алея. Щеше да й бъде лесно да ги намери отново, след като се срещне с Касия и Фийби.
Не беше сигурна къде точно се намира Лебедовото езеро, но реши да попита някого, след като се измъкне от Дори и децата. Как, как да го направи?
Извади от джоба си часовника на баща си. Беше един без четвърт.
— Да похапнем ли първо? — попита Дори.
— Мисля, че е по-добре да поизчакаме малко — отвърна Джилиън и погледна към по-големите деца, които вече се катереха по надвисналите дълги клони на един бряст. — Твърде са развълнувани, за да седнат да ядат точно сега, не си ли съгласна с мен? А Лизи подремва там с Мари-Терез. Нека им позволим малко да потичат и поиграят, след това ще обядваме и ще се върнем вкъщи.
— Добра идея — каза Дори и се усмихна, когато постлаха одеялото и седнаха. — Джилиън, благодаря ти, че предложи това излизане. Мисля, че децата имат нужда точно от това, а и ти ще имаш възможност отново да се опознаеш с тях.
Дори поседя мълчаливо няколко минути, като наблюдаваше играещите деца. Беше се облегнала на няколкото възглавници, донесени от къщи. Едната ръка лежеше небрежно на кръглия й корем. След малко, когато Джилиън мислеше, че вече е заспала, тя се обади:
— Джилиън, много ли е ужасно да загубиш паметта си?
— Всъщност е повече объркващо, отколкото ужасно, но само защото силно вярвам, че след време ще си я възвърна. Ако не го вярвах, сигурно щях да умра от страх. Но все пак е странно да забравиш всичко, особено когато си била цял живот част от едно семейство, а в същото време не си спомняш никого.
Дори кимна и погледна към мястото, където играеха децата. Неочаквано се изправи от възглавниците.
— О, господи, Джилиън, Джони го няма! Не го виждам никъде. Анна! — извика тя. — Къде е Джони?
Момиченцето се спря и се обърна при стреснатия глас на майка си.
— Ни ’нам.
Дори се опита да се изправи, но бременността й я затрудняваше.
— Трябва да го намеря, преди да се е изгубил.
— Остани тук с другите — каза Джилиън. — Ще отида да го намеря. Току-що пристигнахме, не може да е отишъл далеч.
Джилиън отиде при децата.
— Къде за последен път видяхте Джони?
— Гледаше един заек до ей ония храсти — каза Алек, като сочеше с пръст.
Джилиън пое нататък. Когато подмина храстите, се озова на една усамотена пътечка. Джони не се виждаше никъде. Забеляза отвор в земята, където бяха паднали дървета. Пръстта около дупката беше прясно разровена и бе голяма точно толкова, колкото да се вмъкне малко дете.
— Джони? — обади се тя с дрезгав шепот. — Джони, тук ли си?
Последва тишина, след малко се чу шумолене на листа.
— Джони, не е време да си играем номера. Излизай веднага оттам, иначе ще изплашиш майка си.
Едно малко личице с мръсни нос и бузи излезе от убежището си.
— Изплаши заека.
— А ти ужасно изплаши майка си — намръщи се Джилиън. — Хайде, излизай оттам.
Джони изпълзя бавно навън. Костюмчето му беше страшно измърсено, а платът на лявото коляно бе скъсан. На всичкото отгоре едната му обувка липсваше.
— Майка ти няма да бъде много доволна, като види какво си направил — каза Джилиън. — Хайде, връщай се при нея.
— Загубих си обувката някъде тук.
— Ще ти я донеса — отвърна тя. — Хайде, върви, преди майка ти да се е разтревожила сериозно.
Джилиън наблюдаваше как Джони тича обратно по пътеката. Когато се увери, че си е отишъл, приклекна и огледа импровизираното скривалище. Точно както беше очаквала, една малка обувчица се бе заклещила в клоните на падналото дърво. Тя я измъкна и се изправи. Но не се запъти обратно към мястото на пикника, а продължи по пътеката в обратна посока.
Когато сви по завоя, видя един мъж, който наблюдаваше кацнала на близкото дърво птица с далекоглед.
— Извинете, господине, знаете ли къде се намира Лебедовото езеро?
— Аха — отвърна той, без да откъсне очи от птицата, — вървете по тази пътека до края й. След това има един завой и ще го намерите. Ама внимавайте, госпожице, тука човек лесно се загубва.