Джилиън му поблагодари и продължи нататък. Вече вървеше по края на езерцето, когато зърна Фийби, застанала на няколко метра пред нея.
— Фийби!
Джилиън приклекна, момиченцето се втурна към нея и тя го прегърна здраво. След това я поотдръпна от себе си, за да я огледа.
— Липсваше ми!
— И ти ми липсваше. — Фийби я погледна изпитателно. — Защо си отиде?
Джилиън я хвана за ръката и двете тръгнаха заедно. Мъчеше се да намери простички думи за една не толкова проста ситуация.
— Спомняш ли си как дойде при баща си, когато госпожица Стаутуел те доведе?
— Аха.
— И си спомняш, когато ти казах, че си дошла да живееш при него, защото той е твой баща и неговият дом е твой дом. Е, аз също имам семейство и трябва да се върна при тях, така както и ти се върна при баща ти.
— И аз й го обясних по подобен начин.
Джилиън се стресна от неочаквания глас. Не беше на Касия.
— Здравей, Джилиън.
Данте стоеше на няколко крачки от тях под огромен дъб, скръстил ръце на гърдите си и разкрачен. Ветрецът развяваше леко тъмната му коса. Изглеждаше страшно красив, сякаш излязъл от някакъв сън. Ако Джилиън затвореше очи, почти можеше да повярва, че се намират в Уайлдууд.
Тя го погледна. Стотици пъти през последните няколко дни се бе питала какво ли ще е да го види отново. Питаше се дали нещата, които й бяха наговорили за него, ще накарат сърцето й да не бие толкова бързо, когато той е наблизо. Не, не се бе променило нищо.
— Здравей, Данте — рече тя.
— Радвам се да те видя, Джилиън. — Приближи се до нея. — Фийби не е единствената, на която липсваш.
— Значи съжаляваш за решението си?
— За решението ми ли?
— Да, за решението си да напуснеш Адамли Хаус, преди да съм се върнала с Дори и Клер от ателието на мадам Олга.
Данте се усмихна тъжно.
— Беше ми казано да напусна Адамли Хаус, Джилиън. Веднага след като бях предупреден никога повече да не се опитвам да те виждам.
Джилиън смръщи вежди.
— Не разбирам. Когато се прибрах и видях, че те няма, съвсем естествено предположих, че си решил да ме оставиш там и…
— И естествено семейството ти не направи нищо, за да те накара да мислиш другояче. Забравяш нещо, Джилиън. Аз ти обещах. Казах ти, че няма да те оставя там, освен ако не го искаш. Не лъжа, следователно нямаше да наруша обещанието си, освен ако не съм бил принуден.
— Но ти не беше там — каза тя, като все още се опитваше да осмисли нещата.
— Не бях там, когато ти си се прибрала, защото баща ти ми нареди да си вървя. Той е нагласил цялата работа още преди да пристигнем в дома ти сутринта. Беше глупаво от моя страна да си помисля, че няма да направи нещо такова. На Дори и Клер е било наредено да не те връщат обратно, докато аз не си отида. Не знаех къде са те отвели, нито как са те убедили да тръгнеш с тях. Нямах друг избор, освен да си отида.
— Дори и Клер ми казаха, че трябвало да свършат една бърза работа. Поканиха ме да отида с тях и казаха, че може би ще се забавиш с маркиза. Увериха ме, че ще се върнем, преди да сте свършили. Помислих си, че това ще ми даде възможност да ги поопозная, за да видя дали ще мога да си ги спомня. Нямах причина да не им вярвам. Мисля, че аз излязох глупава.
— Ти, Джилиън, си последният човек, когото бих помислил за глупав. Била си твърде доверчива. И се надявам да не си загубила това си качество. — Данте погледна Фийби, която все още стискаше здраво ръката на Джилиън. — Фийби, мога ли да те помоля да отидеш до брега за няколко минути? Ако погледнеш внимателно, може и да зърнеш онази голяма оранжева риба, която живее в езерцето. Наричат я Тритон. Говори се, че ако я видиш, можеш да си пожелаеш нещо и то ще се сбъдне.
Фийби погледна Джилиън, сякаш се страхуваше, че отново може да изчезне.
— Всичко е наред — успокои я Джилиън. — Този път няма да си отида, без да съм се сбогувала с теб. Обещавам.
— Ще дойдем при теб след няколко минути — каза Данте.
— Да, милорд.
Джилиън наблюдаваше как Фийби върви бавно по брега на езерцето. Черните коси на момиченцето, прибрани назад с бледосиня панделка в тон с роклята, блестяха на слънцето.
— Нарича те „милорд“.
— Да, макар и да дойдох до заключението, че не се дължи на нещата, които са й разправяли за мен. Предполагам, че никой мъж не е наричала „татко“, дори и този, когото е познавала преди мен. — Данте помълча малко, после каза: — И на теб са ти говорили разни неща за мен, нали, Джилиън?
Джилиън продължи да наблюдава Фийби, която вървеше близо до водата и търсеше оранжевата риба.