Спрях да чета и зачаках, защото знаех, че след малко ще дойде да ме потърси, което и направи.
– Ели? – извика откъм коридора.
– В зимната градина съм – обадих се и зачаках.
Тогава той застана на вратата и наклони глава.
– Четеш ли?
– Да – отвърнах.
Погледна си часовника.
– Полунощ е.
– Знам – рекох. – Иди да си легнеш. Ще дойда, когато свърша.
– Добре – каза той. – Обаче ще спя. Опитай се да не ме събудиш, като влизаш. Утре ми предстои тежък ден.
***
Когато затворих дневника, слънцето още не беше изгряло, но предвестникът на светлината му се вмъкваше в стаята през ребрата на дървените щори и тънките ивици златиста зора предизвестяваха неизбежното настъпване на новия ден. Бях чела и спала на пресекулки на стола в зимната градина през цялата нощ и през целия живот на майка ми – живот, за който не знаех нищо. Бях открила жена, с която бях живяла и която бях наричала “мамо”, но всъщност никога не бях разбрала истински; жена, която е искала щастлив живот, и е подредила годините си по-добре, отколкото са планирани множество градове. Все пак ето какво намерих: “Не можеш да накараш някого да те обича”.
Тя беше жена, участвала в Движението за граждански права, ходила в колеж, обичала и пила, и се смяла, а накрая решила, че студеното съвършенство е отговорът на живота.
В навечерието на всяка Нова година тя бе записвала резюмето на годината си, понякога цяла история, друг път само няколко реда, и тогава, в края на всеки запис, бе отбелязвала целите си за следващата година. Беше отбелязвала осъществените желания и цели от записа за предишната година. От дванайсетата ѝ година нататък едно желание в много варианти оставаше неосъществено и неотбелязано: “Тази година… Той ще ме обикне”.
Баба ѝ ѝ казала да пише в този дневник в навечерието на всяка Нова година в ъгълчето под прозореца с ангел от цветно стъкло в семейния ни дом. Мама често пишела на този ангел, но повечето време пишела на себе си.
После намерих рисунката, която бях направила на девет години, и скъсаното стихотворение, но не можах да довърша писаното ѝ на ръка писмо. Беше предназначено за друг човек и можех да прочета само първите сърцераздирателни думи, преди да го сгъна и да се закълна, че някой ден ще го дам на мъжа, за когото тя е писала тези думи. Защо иначе ще ми е оставила всичко това?
Станах и се протегнах. Изругах – нещо, което обикновено не правя, но изглеждаше абсолютно на място за този момент.
– Какво?
Гласът на Ръсти влезе в стаята и аз вдигнах очи, за да го видя застанал на прага, примижал под утринната светлина, все още с долнището на ленената пижама и бяла фланелка.
– Да му се не знае – повторих, усещайки вкуса на думите, сякаш бяха чуждестранна храна или забранено лекарство.
– Какво става? Цяла нощ ли не си спала?
Кимнах.
– Подремвах от време на време.
Той поклати глава.
– Да не си се побъркала?
– Не мисля – отвърнах.
– Добре тогава. Вземам си душ и отивам на работа. Ще се видим ли довечера?
– Добре тогава – казах, повтаряйки думите му, но знаех, че няма да забележи.
За първи път от много време му бях сърдита. Не, повече от сърдита. Исках да му набия един юмрук или да му хвърля дневника в лицето, или да изхвърля голф трофеите му през прозореца на зимната градина. Той не видя това и пак ме остави сама.
Гневът се оттече от мен така бързо, както беше връхлетял, и се почувствах изтощена, празна като вазата на страничната масичка, в която понякога имаше цветя, но само понякога.
Не знаех какво да правя с тези дисхармонични чувства, свързани с брака ми и с моя съпруг. На света нямаше думи, с които да опиша хаотичните чувства, сякаш бях станала самото объркване и бях попаднала на място, където не съществуваха думи и изречения, не бяха изобретени обяснения, а имаше само ужас и гняв. Исках думите да вървят заедно с усещането.
Но точно както обикновено, пренебрегнах ужасните чувства и продължих деня си. Два пъти същия следобед взех телефона, за да се обадя на Хъч и да му кажа, че историята на мама е в ръцете ми, че може би заедно ще си представим нейното “малко лято” в Алабама. Опитах да не обръщам внимание на нуждата да му се обадя, но макар че можех да реша какво да правя и какво да не правя, не бях в състояние да престана да мисля за него. Опитах, но сърцето и умът ми като нехайни, непослушни деца блуждаеха в миналото.