И тъкмо в миналото намерих настоящето си.
През целия този ден постепенно разбирах как в много отношения повтарям историята на мама. Тя ме бе учила толкова добре, че дори не съм разбрала, че ме учи, и ето какъв беше урокът: “Избери уместния и подходящ начин да се предпазваш”. Сега креех в един брак и един живот, които някак си бяха убили най-ценния участък от сърцето ми – онзи, който изпитваше чувства. Ако мина на автопилот, няма да има желания или нужди, а защитеният живот ще поеме по предопределения си курс, който не изисква от моя страна нито някакво избиране, нито някакво действие.
Докато четях историята на мама, простираща се през страниците и годините, видях какво е правила – когато сърцето ѝ е било разбито, когато е била пречупена и болката е била прекадено силна, за да я понася, тя е затворила сърцето си и е взела единственото решение, което никога не изисква друго решение. Ако сърцето ѝ се успокои, никога повече няма да я безпокои със своите желания, нужди и копнежи.
Душата ми падна на колене и аз разбрах, че ако искам да живея точно по този начин (начина на мама), бих могла – бях поела по нейната пътека. Но имах избор. Истински и финален момент, в който можех да избера любовта или сигурността; безразличието или болката; риска или подслона. Не бях сигурна как да избера или какво да реша да правя, но нещо трябваше да се направи, преди сърцето ми да се затвори херметически завинаги, преди душата ми да се удави окончателно.
Сърцето ми се върна към един период – когато бях с Хъч О’Брайън.
***
След запознанството онази вечер в бара с Хъч бяхме неразделни. Сънят и храната ни изглеждаха нещо несъществено, почти глупаво. Вярвахме, че сме редки щастливци, намерили Човека, който допълва непълните части на душите ни. Всеки довършваше изреченията на другия. Четяхме едни и същи книги. Слушахме една и съща музика.
Накрая заведох Хъч у дома да се запознае с родителите ми и може би тогава започна отстъплението, защото нищо не остава непроменено. Никога. Особено след среща с моята майка.
Хъч и мама се запознаха на Деня на благодарността, когато бях трети курс. Масата за вечеря в трапезарията беше подредена, блестейки със семейните сребърни прибори и финия порцеланов сервиз марка “Уеджууд”, а свещите приличаха на глупавите новогодишни фойерверки, които палим за децата. Хъч седеше в библиотеката и гледаше футбол с татко, а ние с мама белехме картофите. Нат Кинг Коул пееше по радиото, празничните песни властваха в ефира.
– И откъде са техните, Ели? – попита мама.
– От Линдън, Алабама – отвърнах.
Тя хвърли няколко картофени обелки в боклука.
– Никога не съм го чувала.
– Малко градче близо до Мобайл.
– С какво се занимава баща му?
Вгледах се в мама, вдигнала нож в ръката си.
– Защо просто не питаш за него самия? Ще ти разкажа колко е чудесен, колко се интересува от мен, как забелязва хората и ги гледа в очите, докато говори с тях, как взема ръката ми точно когато трябва, как никога не съди другите, как най-добрите му приятели биха направили всичко за него, защото знаят, че той би направил всичко за тях.
Мама хвърли купчина картофи във врящата вода. Беше с гръб към мен.
– Какво иска да направи с живота си?
– Учи история.
– Какво ще прави с това, по дяволите?
Тя се извърна и ме изгледа ядосано.
– Мамо, за Бога, и аз уча същото.
– Какво би могъл да прави? За теб е различно, Ели.
– Различно ли?
– Да.
Обърнах се, за да изляза от кухнята, когато я чух.
– Трябва да си намериш някой по-подходящ.
Спрях, опряла ръка на двукрилата летяща врата в кухнята.
– Подходящ ли? – Обърнах се с лице към мама. – Обичам го. Това не е ли достатъчно подходящо?
– Не, Ели, не е. Иска ми се да беше, но не е.
На вечерята, след няколко чаши червено вино, мама се обърна към Хъч:
– И така, разкажи ми за вашите, синко. Знам, че си от Алабама, но нашата Ели наистина ни каза само това.
– Аз съм от градче близо до Мобайл, Линдън. Даже не съм сигурен, че можете да го намерите на картата.
Усмихна се на мама, но чарът и хуморът му не постигнаха много – колкото мравка би въздействала на слон.
Хъч ме погледна, а аз извърнах очи нагоре. Това беше единствената тема, която се надявах да избегна. Дори бих предпочела разговор на тема дали правим секс.
– Е – каза мама, отпивайки дълга глътка вино, – с какво се занимава баща ти в Линдън?
Хъч дълго мълча, преди да отговори на въпроса ѝ – мълчанието чак стана неудобно, – а после я погледна право в очите.
– Каквото може. Обикновено се занимава с коли.