– О!
В гласа на мама се долавяше победна нотка.
. Ако думите ѝ имаха субтитри, вероятно щяха да гласят: “Нали ти казах”.
– А майка ти? – запита тя.
– Боледува, госпожо.
– От?
– От пиене, обикновено.
– Мамо! – изрекох остро.
– Какво? – Тя ми хвърли свиреп поглед. – Просто се опитвам да разбера как живее.
Хъч хвана ръката ми и я стисна.
– Израснах в това градче в каравана с две легла и си проправих път до Обърн, където уча история и се надявам да работя в музей или в библиотека. Преместих се в Обърн и се влюбих в най-възхитителното и най-чудесно момиче, което някога съм срещал, и ето ме тук. Наистина, госпожо, няма друго. Обикновена история от провинциална Алабама. Нищо интересно.
– Ти си интересен – казах и го целунах по бузата.
Мама се изправи.
– Връщам се веднага. Мисля, че трябва още вино.
Когато излезе, татко погледна към двама ни.
– Просто трябва да я обичате такава, каквато е.
Засмя се и стаята олекна.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд
Навечерието на Нова година, 1960 г.
На двайсет години
Това е годината, в която срещнах мъжа, когото ще обичам вечно; знам го. Има някои неща в живота, които знаеш. Срещнах го в Лятната къща на Бърди; мястото, което, както на всички е известно, променя всичко.
Само на двайсет години съм – разбирам, че не съм в категорията на опитните, но това не е нещо, което човек трябва да се учи да разбира: Любов. Когато Той стисна ръката ми, аз я задържах по-дълго, отколкото би трябвало. Гласът му, Божичко, гласът му ме плисна като вода. Когато Той се отдалечи, тялото ми продължи да трепери часове наред. Не правех нищо през последните няколко месеца, освен да мисля за Него, за докосването му, гласа му, силните му ръце, дългия му гръб и малкото местенце на тила, където косата среща кожата му, където…
Мисля, че съм полудяла от Любов. Възможно ли е? Кога ще мога да го видя отново… о, кога? Ще се върна в Алабама, каквото и да ми струва – ще си намеря работа там и ще живея в Лятната къща при залива. Не ме интересува какво казват мама и татко; не ме интересува, ако трябва да се откажа от всичко, на което са ме учили. Най-добрата ми приятелка, Бърди, ще бъде до мен.
Ако е вярно това, което ми каза баба – ако е вярно, че мога да оформя живота си с моите думи, тогава всяка година, докато съм жива, ще пиша ТОВА: ТОЙ ще ме обикне. ТОЙ винаги ще ме обича..
Винаги.
Шecm
Най-накрая набрах номера му, на Хъч, за да го осведомя, че знам още нещо за онези лета на 1960 и 1961 година. Отговори ми гласовата поща.
– Здравей – казах, бързайки да оставя съобщението. – Аз съм, Ели. Стана нещо много странно. Намерих дневника на мама и там има нещичко за онези лета. Не е много, но може би ще ти помогне…
Не съумях да намеря подходящите думи да кажа “довиждане” – никога не успявах – и просто затворих.
***
Стоях насред таванското си ателие, защото точно това правя, когато трябва да мисля или просто да избягам – рисувам. Този ден светлината беше мека – каквато идва, когато облаците са тънки и засланят слънцето, но без да го скриват.
Таванското ми ателие е просторно. В останалата част от къщата имах стени, отделящи всяка стая от другите, но оставих отворено таванското пространство да обхваща цялата площ на къщата. Мобилният ми телефон иззвъня и погледнах екрана – Сейди. Отговорих и тя заговори още преди да съм изрекла “здравей”.
– Здравей, пред вратата съм, чуваш ли ме?
– В ателието съм, идвай. Отключено е.
Бързите ѝ и леки стъпки отекнаха нагоре по стълбите към тавана и тя влезе, държейки обувките си с високи токчета, разхлабила опашката си.
Със Сейди сме най-добри приятелки второ поколение. Майките ни – Бърди и Лили – са приятелки от първи клас, а ние със Сейди израснахме, разбирайки, че сме свързани не само с приятелство, но и с роднинство. Сега тя е част от света на Бъкхед, в който живеем, но странно разделени. Милото ѝ сърце, нежният глас и обикновеното държание не ми позволяват да падна право в традиционния свят, в който живея, както Алиса пада в заешката дупка. Красотата ѝ е смайваща и без никакви украси. Ако има нещо надхвърлящо и по-добро от “най-добра приятелка”, това е Сейди за мен.
Прегърнах я. Държеше кутия, вързана с връвчица. Протегна ръка към мен.
– За мен ли е? – запитах.
– Ядене.
Отворих кутията и ухилено погледнах към Сейди.