– Какво бих правила без теб? Моля ти се, не ми позволявай да го узная. – Вътре имаше от любимите ми сладкиши – мадлени от “Пекарната на Хенри”. Хапнах от захарната смес и позволих на захарта да се стопи на езика ми. – Манна небесна!
Сейди посегна да ме прегърне, но без да иска, бутна кутията. Сладките се разпиляха по грубия, изцапан с боя дървен под и ние се разсмяхме по забележителния начин, по който единствено най-добрите приятелки могат да се смеят и го правят. Коленичихме на пода и прибрахме мадлените в кутията. Седнах с кръстосани крака и изпуснах дълга въздишка.
– Давай – каза Сейди. – Каквото и да е, кажи го.
– Вчера имах невероятно, свръхестествено преживяване. – Взех една мадлена от пода, издухах я, отхапах малко и заговорих с пълна уста, защото го можех. – Намерих дневника на мама.
– Какво?
Вдигнах рамене.
– Знам. Изобщо не подозирах за него. Разчистих килера ѝ и опаковах нещата вместо татко.
– Разбира се. Толкова си сладка, приятелко.
– Както и да е, намерих дневника в най-долното заключено чекмедже. Винаги съм се чудила какво ли има там – мислех, че са най-хубавите ѝ бижута. Нали знаеш, бижутата, които не е искала да видя или да пипам. Прочетох го целия. Толкова неща не знаех… и толкова много въпроси.
– Ооо!
– Да.
Придвижих се назад и се облегнах на стената.
Сейди притисна колене до гърдите си и наклони глава.
– Съвършено ми е ясно. Защо не вземеш да се махнеш оттук за малко? Да отидеш в семейната ви къща в Сейнт Саймънс. Просто вземи дневника ѝ и иди. Чети и си почивай.
– Не това ми трябва.
– А какво?
– Да намеря един мъж…
Сейди вдигна вежди и се засмя.
– Имаш нужда от мъж?
– Не за мен. – Усмихнах се, защото Сейди успява да ме разсмее дори когато не ми е до смях. – Добре де, ето каква е работата. Когато била на двайсет години, мама се влюбила в някого. В мъж, който живеел в Алабама и променил намерението си да я обича. В мъж, който бил приятел и с твоята майка. Две години мама прекарвала летата си във вашата семейна Лятна къща.
– Не е ли странно, че още я наричаме “Лятна къща”, а сега мама живее там непрекъснато? – Сейди поклати глава и опашката ѝ се развърза. Тя наниза ластика на китката си и ме погледна. – Не знам за никакъв мъж, но съм наясно колко майка ти не обичаше да ходи там сама. Все канеше всички ни в Сейнт Саймънс.
– Май никога не съм мислила много за това. Просто знаех, че винаги сме имали къща на брега в Джорджия и ходехме там – нямаше спорове по въпроса, но пък, от друга страна, с мама нямаше особени спорове за нищо, след като си науми нещо.
– Точно така– потвърди Сейди.
– Но в случая със Сейнт Саймънс у нея имаше нещо много повече от упорството. Има, или поне е имало, някой там в Алабама, когото е отбягвала.
– Е, предполагам, че мама знае, но никога не ми е споменавала нищо.
Изпуснах дълга въздишка.
– Искам да разбера.
– Защо? – Сейди положи ръка на коляното ми. – Защо сега да има значение?
– Не разбирам защо е пазила в такава тайна тези лета. Сякаш е изхвърлила цели две лета от живота си.
– Да, за жена, която винаги е държала “да се казва истината”, несъмнено съществуват тайни. Да му се не види, помниш ли; когато бяхме наказани два месеца да не излизаме, защото излъгахме за партито у Парсънс? Пощуряваше, когато някой лъже… Каза, цитирам: “Винаги казвайте истината”.
– Е, тази истина никога не е изричала. И който и да е бил мъжът, той е променил посоката на живота ѝ. Струва ми се, че е оставила писмо за него. И… – Замълчах. – От историческата експозиция в Атланта искат да научат повече за онова лято на шейсет и първа, защото тогава тя може би е помагала на движението. Никога не ми е разказвала за това, никога не е казвала и на татко, и… някак си Историческият център е научил нещо, което на мен не ми е известно. Определено е странно.
Сейди пусна многозначителната си многознайска усмивка. Такъв радар има – такъв противен радар – и усещам, че не бива да се опитвам да се промъкна под него.
– И, Ели, кои са тези “те”, които искат да узнаят нещо повече?
Свих се.
– Да, точно това си помислих. Иди в лятната къща, Ели. Погостувай на майка ми. Ще ѝ се пръсне сърцето от радост, че ще се видите. Бас държа, че ще има какво да ти разкаже. И… – намигна ми, – знаеш легендата – всичко се променя в Лятната къща. Винаги става така.
– Легенда или приказка?
– Няма да разбереш, ако не отидеш.
– Просто не мога… да замина.
– Напротив, можеш. Иди у майка ми. Ходила си там едва няколко пъти заради странната алергия на майка ти към Алабама.
– Ще дойдеш ли с мен?
Надявах се, но разбирах колко безпочвена е тази надежда.