– Знаеш, че не мога. И Кенз, и Конър имат пълни графици с конни състезания и бейзболни турнири.
– Да, наясно съм – отвърнах.
Двете подрастващи деца на Сейди участваха в повече дейности, отколкото което и да било друго познато ми дете. И ако не обожавах Сейди, щях да я мразя заради това, че прави всичко да изглежда леко, гладко и нормално.
– Мога да те откарам дотам и да остана, докато се настаниш – предложи ми все пак. – А после можеш да останеш колкото искаш.
– Не мога. Не мога да оставя татко. Ами ако Лил иска да си дойде и ме няма у дома? Трябва да събирам пари за църквата, а после партито за петдесетия рожден ден на Тинсли.
– Най-добрата ми приятелка с нейния списък. Винаги със списъка.
Наистина съм маниачка на тема списъци. Правя си списъци почти за всичко – какво ми предстои да правя, къде трябва да отида. Това ми помага да държа нещата в ред. От това се нуждае Ръсти – ред.
– Просто няма начин – казах.
– Къщата за гости винаги е отворена за теб.
– Ще си помисля. Обещавам.
Но вместо да мисля за отиване в Алабама, се озовах потънала в мисли (други биха ги нарекли “натрапчиви”) за Хъч О’Брайън, сякаш всеки път, когато си бях налагала да не мисля за него, мислите са се натрупвали и ме заляха като вълна с коварно подводно течение. Помня, че дишахме като един, крайниците ни се преплитаха под влажния въздух, който падаше върху кожата ни под отворения прозорец. Чувствах копнеещото и неповторимо знание да обичаш някого толкова много, че няма думи, само движения. Нищо не беше достатъчно. И всичко беше достатъчно.
Знаех, че напоследък живее в Атланта и работи за Историческия център на Атланта – и двамата сме членове на Центъра. Четях бюлетина. Наели са Хъч да управлява и да урежда специалните им експозиции, което се случва неколкократно през годината. Този път новата експозиция щеше да разказва за десет отделни жени. Питах се дали би се заел с проекта, ако ставаше дума само за мама, само за Лилиан Ашфорд Едингтън, жената, която според него отчасти бе виновна за раздялата ни.
Знам защо с Хъч никога не сме се засичали – приятелските ни кръгове са невероятно различни. Струва ми се, веднъж го зърнах в супермаркета, но докато си проправя път покрай стелажите с кучешка храна, той изчезна. Стоях там толкова дълго, разтърсвана от усещане за интимност и желание, та чак един непознат ме попита дали съм добре. Да, бях добре, благодаря, задето попитахте. Видях го още един път, но във Флорида. Бях в ресторант в Сийсайд. Лил беше на десет години. Бяхме на пролетна екскурзия. Със Сейди бяхме взели децата, понеже Ръсти реши, че няма начин да замине, щом има билети за голф турнира “Мастърс”. Сейди гонеше шестгодишния Конър из ресторанта. Мидите изстиваха в чинията ми, пресичаха се от горещината, когато вдигнах поглед и съзрях лицето на Хъч в другия край на залата. Стоеше сам на входа. Сърцето ми се превърна в море, инстинктивно прииждащо към брега.
Застанах до него, преди да разбера, че съм прекосила залата. Той ме погледна. Най-напред усмивката – винаги първо усмивката. Човешкото лице прави най-напред онова, което идва естествено, и чак тогава следва същинската реакция. В следващия миг лицето му представляваше чиста стена, очите му бяха спокоен залив.
– Здравей, Хъч – заекнах и посочих през залата към Сейди. – И аз съм тук.
Той кимна.
– Виждам.
И се засмя, но любезно. Той може да е всичко, но не и лош. Дори в гнева няма низост, просто пустота. Може би гневът е по-доброто – поне е емоция. Това, което показа Хъч, беше пълно безразличие, или най-малкото така изглеждаше.
Тогава я видях – висока жена с къдрици се приближи към него. Той тръгна към нея и я поздрави с целувка. Аз отстъпих, блъснах се в масата зад себе си, където чашата със студен чай на една жена се преобърна със същото бавно движение, с каквото пропадна и сърцето ми. Когато приключих с извиненията, когато изтрих полата си, Хъч и съпругата му си бяха отишли, сякаш никога не са се появявали.
Въздухът в ресторанта ме притисна с тежестта на водата, теглеща ме надолу така, че не можех да стигна до повърхността, където имаше кислород, гласове, слънчева светлина. Плувах сред масите с украси като шамандури, покрай полирания бар, около люлеещите се фенери, докато не се върнах на масата при Сейди и децата. Тя ме погледна.
– Добре ли си?
Кимнах и тогава рукнаха сълзи, които никога не бях изплаквала – сълзи, затворени в неизвестно място повече от дванайсет години. Не знам защо понякога е нужно толкова време, за да почувстваш нещо, но точно толкова време ми бе необходимо, за да разбера и да почувствам какво съм загубила – онази нежност у Хъч О’Брайън.