Да продължа напред…
Което, разбира се, бях направила. Бях продължила напред. Нали?
Седем
Появих се – както трябваше – на партито по случай петдесетгодишнината от сватбата на семейство Брум, защото те са най-близките съседи на родителите ми, защото са родители на приятелката ми Ани и защото… е, защото здраво вкоренените светски обноски, на които не помня да съм се учила, просто ги знам, бяха толкова дълбоко загнездени в мисловното ми маневриране, че облякох морскосиня рокля “Тори Бърч”[4], събрах къдриците си на хлабава опашка и изтрих грима си, преди да паркирам пред дома на семейство Брум в Бъкхед.
Бъкхед. Частта от Атланта, която си е Атланта – тоест пощенският адрес е “Атланта, Джорджия”. Има може би стотици по-далечни квартали – отсам и оттатък междущатската магистрала номер 285, – където живеят хора и казват: “Да, живея в Атланта”. Това е точка на конкуренция със старите тълпи на Атланта, с онези “от” Атланта, родени в болницата “Пцдмонт” или “Крофърд Лонг”, онези, чиито родители, баби и дядовци членуват в “Пидмонт Драйвинг Югъб” или в “Чероки Таун енд Кънтри Клъб” – за предпочитане и в двата.
Наричат ИП онези, които живеят “извън периметъра” на междущатската магистрала номер 285 и когато децата им се преместят в Мариета или Дулут, или Пийчтрий Корнърс. Тези хора се държат така, сякаш трябва да си опаковат багаж като за преспиване, за да минат с колите си под асфалтовия кръг на пътния възел, а после да отбият на място за почивка, преди да стигнат там, закъдето са потеглили, в квартала, отделен като предградие.
Някои казват, че Пийчтрий Стрийт някога е означавала истинската Атланта, Атланта на “Отнесени от вихъра” и кмета Хартсфийлд[5], но сега пътят прелива в Пийчтрий Индъстриал или Пийчтрий Роуд и сетне продължава към вечността. Засега обаче Пийчтрий Стрийт води само до алеята пред дома на семейство Брум. Останах за малко в колата и се взирах в съседната къща – дома на моето детство.
Когато погледът ми се върна към къщата на семейство Брум, съгледах Сейди и Ани да вървят към предната врата. Спряха и махнаха, сякаш имаше парад на завръщащите се у дома. С Ръсти трябваше да се намерим там, защото той щеше да дойде от делова среща. Отидох да поздравя приятелките си.
– Изглеждаш страхотно – каза Сейди, когато стигнах до тях при предната врата.
И двете бяха облечени в скромни всекидневни рокли, но бях наясно, че са много по-скъпи от повечето абитуриентски тоалети.
– И вие, естествено – отвърнах.
Влязохме в тухления дом на родителите на Ани. Преддверието блестеше с насоченото нагоре осветление, на което мама толкова държеше във всяка стая, защото придаваше мек блясък на излющената ѝ с химикали и идеално поддържана кожа. Доставчиците шумяха в кухнята. Аромат на розмарин се носеше в атмосферата на дома на семейство Брум.
Госпожа Брум се обърна към мен по име, докато влизаше в преддверието. Аз отворих ръце за прегръдка. Тя се усмихна, истински облекчена – бях нормална и дошла навреме. Доста добре познавах майката на Ани, за да знам, че се тревожи, да не би, понеже съм загубила мама и Лил е отишла в колеж, да се окажа нова и различна луда личност, която забравя да прави такива неща, като да се къпе и да ходи на вечеря, на която е поканена.
Прегърнах госпожа Брум.
– Честита годишнина.
– Е, скъпа, знаеш, че просто обичам да си намирам оправдание да направя някое парти.
Всички тръгнахме към кухнята, когато татко се приближи откъм гърба ми и ме прегърна здраво.
– Здравей, татко.
Обърнах се и го целунах по бузата. Дъх на сладко-кисело уиски обграждаше лицето му.
– Изглеждаш страхотно, калинчице. Наистина страхотно.
Изрече го с вдигане на вежди.
– Сякаш си смятал, че няма да е така?
– Какво?
– Да изглеждам страхотно – потвърдих.
– Е, напоследък ти беше трудно, нали?
Приглади предницата на полото си с лого на “Чероки Таун енд Кънтри Клъб”, която не се нуждаеше от приглаждане.
– Добре съм, татко.
Махнах на бармана Роджър, когото познавах от двайсет години. Той знае точно какво означава махването ми – мартини, без сода, малко “мръсно”, три маслини. Сега ми се усмихна и кимна леко, докато татко продължаваше да говори.
– Днес, като играхме голф, Ръсти спомена, че не си изглеждала добре, когато те видял сутринта. Казах му…
– Не съм била добре ли? Аз ли?
– Каза, че не си си лягала, а си чела цяла нощ.
Роджър ми подаде мартинито; отпих доста голяма глътка.
– Много съм добре, татко.
В тази част от Бъкхед съществува един свят, в който съм живяла, но той е отделен, империя, царство на мъже. Не че татко обича Ръсти повече от мен, просто те играят голф с една и съща група мъже повече от двайсет години. Това правят мъжките клубове – същото, което винаги са правили, със същите хора, с които винаги са го правили, в същите дни, в които винаги са го правили. Играят голф на поддържани поляни и после се качват в бара за мъже – място, където влизането на жени е забранено. Сериозно.