Усмихнах се на татко.
– Трябва да обиколя да поздравя всички.
Двойки бяха започнали да пълнят къщата и ако има нещо, от което да разбирам, това бяха добрите обноски, изисквани в дома на семейство Брум – същите, каквито се изискваха и в моя дом.
– Здравей, миличка.
Ръсти се приближи към мен с идеално изгладен панталон в цвят каки, поло за голф и усмивка – униформата му.
Усмихнах се на съпруга си и той ме прегърна, плъзвайки ръка в моята.
– Изглеждаш страхотно тази вечер – изрече Ръсти точно толкова високо, та да се чуе, но не чак толкова, за да изглежда, че иска да го чуят.
Облегна се на бара, махвайки на някого в другия край на стаята. Сара Матюс се приближи към нас и прегърна двама ни едновременно.
– Как сте? – запита с огромна усмивка.
Устните ѝ бяха станали по-големи от последния път, когато я видях, а лявата част на устата ѝ беше по-голяма от дясната, което ме накара да наклоня глава.
– Добре – казах. – А ти?
– Чудесно – изрече тя, поглеждайки към Ръсти, и вдигна вежди, макар че челото ѝ изобщо не помръдна от движението. – А вие?
Ръсти хвана ръката ѝ.
– Как е баща ти?
Бяха направили троен байпас на бащата на Сара преди една седмица и Ръсти го помнеше.
Очите на Сара се изпълниха със сълзи.
– Не е добре.
И сви неравните си устни.
Ръсти целуна опакото на дланта ѝ.
– Предай му поздрави от нас и да знае, че се молим за него.
– Какво? – изрекох, преди да разбера, че мисълта е добила облика на дума и се е родила от езика ми.
Сара ме изгледа свирепо.
– Каза, че всички се молите за татко.
Погледнах към Ръсти. Той е мъж, който се моли топката му за голф да попадне в дупката с минимален брой удари; не се моли за здравето на мъже, на които е направен троен байпас. Отдалечих се към банята в коридора и оставих Сара и Ръсти да се взират след мен със загрижения вид на висшестоящи. Затръшнах вратата и се вгледах в порцелановата мивка, ръчно изрисувана с дребни жълти и розови пеперуди.
Какво не ми беше наред? Не желаех Ръсти да е близо до мен. Току-що бях започнала да осъзнавам как ужасното усещане, че любовта е напуснала брака ни, няма да отмине. Нещо никак не беше наред с мен. Причината трябва да е у мен, защото, ако не можеш да обичаш съпруга си, кого, за Бога, можеш да обичаш?
Ако погледнех реално на живота ни – ние бяхме щастливците. Имахме всичко.
Бих поправила това точно както бих поправила и всичко друго в живота ни. Бих поправила тези чувства по същия начин, както бих поправила течащо кранче или счупена вратичка на шкаф. Завъртях крана и наплисках лицето си със студена вода.
Чух Сейди от другата страна на вратата.
– Добре ли си, Ели?
Отворих вратата и ѝ се усмихнах.
– Съвършено.
– Ръсти да не ти е казал нещо лошо?
– Не – отвърнах, докато минавах покрай нея, за да изляза в коридора с двете редици портрети на рода Брум в рамки от тъмно дърво.
Тя вдигна ръка и изтри ъгълчето на дясното ми око с розовия си пръст.
– Туш – обясни просто.
Чантата ми завибрира и извадих телефона си.
Хъч.
– Трябва да говоря – казах на Сейди и тръгнах към безлюдната зимна градина в другия край на преддверието.
– Здравей – изрекох тихо.
– Винаги ми е харесвало как го казваш.
Засмях се.
– Какво да казвам?
– “Здравей”. Сякаш може да е някой друг, а не аз. – О!
Думата потъна в някакво тихо място.
Мълчанието беше пълно и празно, докато стомахът ми правеше онова движение нагоре и надолу, както някога при звука на гласа му. Винаги сме можели да се облягаме на мълчанието, да си почиваме в него, сякаш то имаше собствен език, диалект, които само ние знаехме и говорехме с удоволствие.
– Получи ли съобщението ми? – запитах накрая, докато се разхождах из помещението.
– Да. Удобно ли е да говорим?
– Не е много удобно. На парти съм, за петдесетгодишнината от сватбата на семейство Брум.
– Уха! Като не можеш да намериш госпожа Брум, само се промъкваш в килера и ето ги я там – попийва си право от шишето.
Засмях се доста високо.
– Откъде знаеш тази малка мръсна тайна?
– Имам си начини.
– Винаги имаш. – Замълчах, засрамена, че съм се поддала на шегата отпреди повече от двайсет годи-