ни. – Наистина, откъде знаеш?
– Не помниш ли? Каза ми… когато бяхме заедно и ходихме там след онази вечеря за Деня на благодарността. В колежа, ти ми каза.
– Така е.
– Както и да е… – Замълча, преди да запита: – да обядваме утре и ще ми разкажеш за онези лета в Алабама.
– Информацията ми едва ли струва колкото за обяд.
– Добре, тогава в останалото време можем да говорим за мен.
– Това ми изглежда почти идеално – отвърнах. – На обяд в “Грейс”, окей?
Когато затворихме, още се смеех, докато не се обърнах и не видях Ръсти да ме гледа втренчено от вратата.
– Какво толкова забавно има? – поинтересува се той.
Посочих телефона.
– Лил.
Махна ми да се присъединя към партито и продължихме общуването, докато не дойде ред да прегърна семейство Брум и да им кажа, че скоро ще се видим.
Госпожа Брум хвана ръцете ми, докато Ръсти стоеше до мен.
– Скъпа, един ден ще имаш петдесетгодишнина от сватбата и ще разбереш колко е хубаво.
– Да – казах и я целунах по бузата. – Сега трябва да вървя.
Ръсти дойде с мен навън.
– Защо си тръгваш?
– Не ми е много добре. Ще се видим у дома – прошепнах и изпробвах най-хубавата си усмивка върху него.
– Моля те, не си тръгвай – настоя той. – Не обичам да стоя на партита без теб.
– Знам.
Той се нацупи.
– Ръсти, намерих дневника на мама.
– О, чудесно. Прочете ли го?
– Да, него четох цяла нощ.
Той остана загледан за миг, все едно не ме бе чул.
– Не мисля, че бих могъл да направя това… да прочета чужд дневник. Толкова е… натрапническо.
– Толкова много не знаех за нея.
Докато говорехме, вървяхме към колата.
– Разбира се. Толкова много неща не знаем за всички.
– Имало е две лета, през 1960 и 1961, когато е била в колежа, имала е любовник и е участвала с нещо в движението.
– И? Това отдавна е минало, Ели. Приключило.
– И?
– Просто не виждам какво значение има сега.
– Добре – казах, докато изваждах ключовете на колата и отключвах шофьорската врата. – Всъщност виждам колко голямо значение има. Мисля; че мога да отида в Алабама, в лятната къща, и да говоря с майката на Сейди…
Гласът ми секна.
Той поклати глава.
– Сега не е подходящ момент да заминаваш.
– Защо?
Седнах на шофьорското място и включих двигателя.
– Всички имаме нужда от теб тук.
– Да – казах. – Но мисля, че аз имам нужда да отида там..
Той остана загледан в мен ужасно дълго, сякаш не бях изрекла нищо. После опря ръце на покрива на колата ми и погледна надолу към мен, както седях на шофьорската седалка.
– Може би имаш нужда от някаква консултация или нещо подобно, скъпа. Искам да кажа, загубата на майката е едно от петте най-стресиращи преживявания в живота.
– Едно от петте най-стресиращи ли? – запитах. – Като петте най-добри песни на седмицата? Или петте най-добри инвестиции за 2010 година?
Той вдигна ръце.
– По дяволите, Ели, просто се опитвам да бъда полезен.
Направо се продъних в себе си.
– Съжалявам. Изтощена съм. Ще се видим у дома, окей?
Дори докато изричах думата “съжалявам”, се запитах защо винаги в крайна сметка произнасям тези девет букви, подредени точно така една след друга, когато няма нищо, за което да трябва да съжалявам. А може би има? В последните дни май объркването беше преобладаващото чувство у мен.
Той кимна.
– Да, ще се видим там.
Това беше един от онези моменти – от онези много моменти, – когато думите му не съвпадаха със значението си.
Върнах се у дома и вместо да мисля как да разведря лошото настроение на Ръсти, се улових, че мисля какво да облека утре за обяда. Това трябваше да е предупредителен знак, но ми се стори просто като разсейване.
Когато едно нещо бъде наречено с името на друго… Може би точно оттам започна всичко.
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд в навечерието на Нова година, 1960 г.
На двайсет години
Мама вече каза, че е съгласна да прекарам още един месец сБърди в Ллабама идното лято. Имам работа като спасителка в басейна на техния кънтри клуб. Не споменах за Него на мама, но разбира се, Той е единствената причина да искам да отида. Тази потребност от Него някак си се е превърнала в река в душата ми, движеща се и дълбаеща места в мен, които само Той може да запълни.
Пет месеца. Толкова време ще мине, докато отново докосна красивото му лице. Това е нашата тайна… о, /йнев– ниче. Нашата тайна. Трябва да остане така. Ако мога да пиша тук само един път в годината и да изкажа целите и желанията си, тук мога да изрека това желание и да напиша: Това е Годината, когато Той ще ме обича толкова много, колкото аз Го обичам. Ще бъдем заедно.