Осем
Ресторантът “При Грейс” беше украсен така, че да поражда усещане за италианска вила – чисто, сметаново и спокойно. Чаках на бара със сладък чай, несигурна в обяда, в самата себе си и в дрехите си (бял ленен панталон и маркова копринена блуза без ръкави).
Споменах на Ръсти, че имам среща с Хъч, за да му дам информация за мама. Той стоеше в кухнята, сложил чантата при краката си.
– Сериозно ли говориш? – бе попитал.
– Да, напълно.
– Не е ли нещо, което можеш да му съобщиш по телефона?
– Е, исках да му дам копия от страниците за онези две години. Става дума за мама, Ръсти. За експозицията. Не за мен или за Хъч.
– Сигурна ли си?
– Напълно – бях отговорила.
Ръсти бе затръшнал вратата на излизане, което е неговият начин да говори за Хъч със същото презрение, с каквото някога мама говореше за него. Кампанията ѝ против Хъч започна в мига на запознанството им и продължи след Деня на благодарността и през онази пролет.
***
Беше в уикенда преди последните изпити. Идващото лято нашепваше влажното си и съблазнително спокойствие в живота ни. С Хъч бяхме дошли в Атланта за последния напън в учението ни. Седяхме на задната веранда в къщата на мама, отворили учебниците по история, затъкнали моливите зад ухо, докато се изпитвахме един друг. Факти, които сега не мога да си спомня дори с пистолет, опрян в гърба, тогава идваха леко и бързо. Бяхме сигурни в оценките си, в своя живот, в желанието си.
По-късно научих как мама наела частен детектив да изрови една следа от Хъч О’Брайън, и това беше първото ни спречкване с Хъч. И в много отношения последното, както обикновено се опитвах да обяснявам предателството си.
Мама се бе появила на верандата с чанта, увиснала на прегънатата ѝ ръка.
– Отивам в градинския клуб – обяви. – Вие двамата нали нямате нищо против да стоите тук сами?
– Разбира се – отвърнахме едновременно и после се усмихнахме един на друг, на еднаквите си думи.
Тя тръгна да излиза, но спря и се обърна на високите си токове.
– О, Хъч, толкова е странно, че в родния ти град има още едно момче на име Хъчинсън.
Той се засмя и сложи пръст на реда в учебника по история, за да вдигне поглед към мама.
– Не, това съм аз.
– Наистина ли? Сигурен ли си?
– Да – отсече той и погледна към мен. – Единственият.
– Е, това е странно, защото не бих те взела за човек, прекарал един месец в затвора. Няма начин да си същото момче.
Тя отмести косата от челото си, макар по нея да имаше толкова лак, че нямаше нужда да я приглажда. Погледна към мен.
– Мамо – измърморих, – за какво говориш?
Тя се приближи към нас и седна на един стол.
– Съжалявам… не исках да го пускам като бомба. Мислех, че със сигурност е друго момче. Аз … съжалявам.
– Не, госпожо, напълно сигурно е, че съм бил аз. Бях на четиринайсет години. Наистина ужасна история, каквато човек не обича да си припомня или да разисква.
Тя кимна.
– Разбирам.
Тогава мама ни остави с Хъч там, в задния двор, седнали един срещу друг над желязна маса и учебници по история.
Хъч дълго остана загледан в мен, докато чернотата на ужаса ме обливаше, все едно новината беше масло, разлято във вода.
– Не е каквото изглежда – каза той.
– Окей – отвърнах аз.
– Господи, откъде е научила? Протоколите са запечатани от години.
– Значи… е истина?
Сърцето ми заби ускорено; устата ми беше суха пустиня от страх.
– Ели…
Станах.
– Сериозно? Права ли е? И не си ми казал? Да не се шегуваш?
– Седни и ме изслушай, моля те. Ще ти разкажа всичко.
Останах права.
– Слушам, Хъч. Давай.
Той стана и хвана ръцете ми.
– Седни.
Когато отново седнахме един срещу друг над записките, той ми разказа историята. Ужасна история, която някога беше променила него, а тогава промени нас.
– Ели – подхвана той със съжаление, но и решително, – много съжалявам, че не съм ти разказал случката. Ужасна е, и като се опитвам да забравя, че изобщо се е случило, се правя, че никога не се е случвало.
– Не действа – подчертах. – да се правиш, че нещо не се е случило, не действа.
– Знам, и трябваше да ти кажа. Но когато най-накрая стигнеш там, където искаш да бъдеш, се опитваш да забравиш къде си бил.
– Какво се случи, Хъч?
– Бях с братовчед си. – Замълча. – Както и да е. Той искаше… не, имаше нужда от малко “Джак Даниеле”. Бях на четиринайсет години, но можех да карам кола. Всички го правехме. Живеехме в провинцията. Мама почти не излизаше от караваната, а татко все го нямаше у дома… затова от много малки се научихме да караме. Едуин ме накара да го закарам до магазина за алкохол и аз го закарах. Чаках в колата, не знаех, че няма да купува алкохол, а ще го иска с пистолет.