Мълча дълго, а аз нямах търпение, исках да се върна назад във времето – само пет минути назад. Пре-
ди пет минути, когато не знаех това за него, а този мрак още не бе влязъл в съзнанието ми.
– Давай – настоях.
– Дори когато влетя в колата, нямах представа. Дори когато видях пистолета, не разбирах какво е направил. Чак когато собственикът на магазина изтича навън и Едуин стреля по него…
Хъч извърна поглед.
– Господи, улучил ли го е?
– Да, улучи го, но не знаех. Заклевам се, нямаше да тръгна, ако бях разбрал. Едуин ми викаше да потеглям. Да карам. Да настъпя педала. И аз го направих.
– Така… И какво стана после?
– Всичко най-ужасно, каквото можеш да си представиш. Човекът умря. Едуин още е в затвора, а аз отидох на съд за малолетни. Но майка ти греши – не съм бил там един месец. Бях една година. И не знам кой щях да бъда или какво, ако не беше господин Бартоу.
– Кой е той?
– Фермерът, за когото работех. Човекът, който повярва в мен. Той е човекът, който нае адвокат и в крайна сметка бях оправдан и протоколите бяха запечатани. Той е човекът, който плати за Обърн…
– Защо е направил всичко това за теб?
– Вярваше в мен. Работех във фермата му от дванайсетгодишен, но всяка вечер сядахме в библиотеката му и говорехме за книги и история… Даваше ми книги да чета и после ги обсъждахме. Той… беше загубил сина си и един вид ме осинови.
– При него ли отиваш, когато се прибираш у дома?
Той кимна.
– Да.
– И кога щеше да ми кажеш за това?
– Щях да ти кажа. Щях.
– Кога?
Той изпухтя.
– Не знам. Но не тук и не по този начин. Исках да мога да те заведа у дома; да те запозная с господин Бартоу и… не по този начин, където изглежда, че крия нещо от човека, когото обичам най-много.
– Криеше го от мен – възразих.
Той поклати глава.
– Не криех. Изчаквах.
Отпуснах глава в дланите си, за да не види сълзите ми. Той се приближи към стола ми.
– Ели, моля те, недей. Обещавам, че случилото се няма нищо общо с нас или с това колко те обичам. Обещавам.
– Тогава с какво има общо?
– Мисля… може би се тревожех, че няма да ме уважаваш, ако узнаеш.
Вдигнах глава.
– Не си вярвал в любовта ми?
– Не, просто… исках още малко да вярваш, че съм добър, и да не знаеш за тъмната част. Страхувах се, че ако узнаеш, това ще промени нещата.
– Наистина променя нещата, Хъч. Не защото това ти се е случило, а защото го криеше от мен. – Вдигнах глава и го оставих да види изпълнените ми със сълзи очи. – Беше ли ужасно за теб? Беше ли страшно?
– Да – призна той. – Искаш ли да чуеш? Или ще бъде по-добре да не чуеш?
– Искам да го чуя. Искам да знам всичко за теб.
Всичко – не само хубавата част.
Седяхме до късно през нощта, докато той ми разказваше за мъчителния живот в затвора за малолетни, докато ми разказваше всичко, което е крил от себе си и от мен. Това ме накара още повече да го обожавам. Обичах меките, ранени, разбити парчета от него както никога преди.
Когато на следващата сутрин тръгнах за училище, мама стоеше на предната веранда и гледаше след мен. Хвърлих чантата си в колата, а тя извика след мен:
– Не можеш да тръгваш, без да кажеш “довиждане”, Лилиан Едингтън.
Дълго я гледах, питайки се как една жена, която твърди, че ме обича, както тя твърдеше, може да желае да причинява болка. Не намирах отговор в лицето ѝ или в сърдитото изражение.
Върнах се към нея.
– Мамо, не те разбирам. Защо го направи? Защо стори това на Хъч? На мен?
Тя обхвана лицето ми в дланите си. Дръпнах се.
– Защото искам само най-доброто за теб.
– Ами ако той е най-доброто?
– О, не е, Ели. Виждам неща, които ти не си в състояние да забележиш. Той не е за теб.
– Ти си жестока и зла, и нямаш представа какво е любов, мамо.
Тя поклати глава.
– Знам какво е. И ако ти не можеш да видиш какво се опитвам да правя – да те защитавам, – давай, наранявай се. Но не идвай да ми плачеш, когато стане така.
– Това не влиза в плановете ми – отвърнах.
С мама не си говорихме цели три седмици. Не оттоварях на позвъняванията ѝ и на безумните съобщения на телефонния секретар. Когато най-накрая си проговорихме, в думите ѝ се съдържаха същите чувства, но с нов гняв и нов акцент.
И с Хъч – това, с което мама беше планирала да нанесе вреда, само ни сближи още повече.
За малко. За много малко.
По-късно, когато вече окончателно бяхме скъсали, се питах дали щеше да има някакво значение, ако още в самото начало ми бе разказал ужасната история, а не я бях чула от мама. Несигурността ми по отношение на солидната ни връзка – нещо, което смятах за толкова сигурно, колкото света, закотвен в пространството, ме люлееше насам-натам. Мислех, че той не крие нещо съществено от мен или от сърцето ми. По някакъв начин този единствен пропуск се вмъкна в душата ми като вирус на съмнението. Щом го има това, тогава какво още съществува?