Ами ако не се бях запознала с Ръсти точно след този уикенд? Ако не бях почувствала нелепото желание да накарам някой друг да има нужда от мен? Или може би всъщност нищо нямаше да е от значение – сякаш Съдбата бе решила, че не ни е съдено да бъдем заедно, и не е имало значение в какъв ред или по какъв начин е било казано или направено каквото и да било.
– Лъч влезе в бара, огледа се и ми махна. Беше с джинси и бяла, леко измачкана риза.
Прегърна ме тромаво и последвахме сервитьорката към масата, говорейки едновременно, докато търсехме ритъм за разговор.
– Еей, Ели – чух зад себе си.
Обърнах се и съгледах Белинда и Ив да ми махат от съседната маса. Извиних се и отидох да ги прегърна.
– Кой е този? – запита шепнешком Белинда.
– Стар приятел, работи по изложбата за мама в Историческия център.
– О! – Погледна към Хъч, после към мен. – Е, приятен обяд.
– И на вас – отговорих.
Върнах се на масата и седнах срещу Хъч.
– Приятелки? – поинтересува се той.
– Да, приятелки и мегафони.
– А?
Той отвори менюто си.
– Имам предвид как към два часа днес всички ще знаят, че съм обядвала с теб.
Погледна ме с онези кафяви очи.
– Това ще бъде ли проблем за теб?
– Никак. – Поклатих глава, докато вадех ксерокопираните страници от дневника на мама от 1960 и 1961 година. – Ето какво имам. Не е много. Повече пише за разбито сърце.
Вдигна вежди и усмивката му също се вдигна.
– Сърцето на майка ти е било разбито?
– Знам. Знам, че не изглежда възможно, но е така. Може би е съществувала някаква група приятели, участвали донякъде в Движението за граждански права. Трябвало например да се срещнат с протестиращи в края на някой от походите за свобода, но не отишли на нито един. Тя участвала в седящи стачки и ходела на събрания за планиране, но не смятам, че някога е била в опасност. Мисля, че най-вече е била обсебена от мъжа, който е бил участник. Първото лято било тихо, нямало нищо. Запознали се през шейсета, а после тя пак отишла там на следващото лято, за да бъде с него, и така се забъркала с Движението.
Той взе страниците от мен и ги погледна.
– Как да намерим още нещо? Искам да кажа, още малко. Не искам да нахалствам, но ми трябва само колкото да сложа нещо съществено.
– Може ли да те попитам нещо?
– Разбира се.
– Откъде знаеше… искам да кажа, кой ти каза, че тя е била активна в това отношение?
– Ами, когато започнах да проучвам десетте жени, най-напред се заех с документите и протоколите от гласуванията. Изглежда, майка ти е била номинирана заради благотворителната си дейност, но някой съобщил на комитета за нейното лято от шейсет и първа и това наклонило везните в нейна полза. В протоколите не е отбелязано кой е дал информацията, ето защо… не знам кого да питам освен теб.
– А мама не ти ли каза нещо?
– Престори се, че не съм задал въпроса, прескочи го и продължи историята за фондацията си “От Лили с любов”.
. Поклатих глава.
– Уау… – Отворих менюто си. – да поръчаме и тогава ще ти кажа какво мисля.
Той затвори своето меню.
– Вече реших какво искам.
Поръчахме и докато чакахме храната да пристигне, говорехме за неотдавнашното обединяване на Историческия център с къщата музей на американската писателка Маргарет Мичъл и за други дребни неща, за да запълним празнотите, където не бяха стигнали значимите думи.
Храната ни пристигна – печено пиле за него, равиоли за мен. Благодарихме на сервитьорката и после той взе приборите си.
– Сега ми кажи как смяташ да откриеш още нещо за майка си – настоя той.
– Ами, когато мама е прекарвала онези лета в Алабама, е живяла в лятната къща на семейство Уъртингтън в Бейсайд с майката на Сейди – Бърди. Бърди сега живее там постоянно. Мислех да ида там и да говоря с нея, да ѝ задам няколко въпроса.
– И аз идвам – каза той и хапна от печеното си пиле.
Засмях се.
– Няма начин. Не е особено добра идея.
– Странно колко много от нещата, които правя, не са добра идея, но се получават чудесно. – Пак хапна и се наведе през масата. – Говоря сериозно. Най-добрият ми приятел – Дрю, сега живее там.
– Дрю Ървинг?
Той кимна.
– Работи там като ветеринар. – Опря длани от двете страни на масата. – И така, кога смяташ да тръгнеш?