– Ели. – Гласът му беше мек, сладък. – Заминаваш ли някъде?
Приближи се към мен и ме целуна.
– Да. Опитах да ти се обадя, но не успях да се свържа.
– Бях на игрището за голф.
– Знам.
Той седна на ръба на леглото и потупа мястото до себе си. Седнах и той обви ръка около мен, привлече ме към себе си и положих глава на рамото му.
– Знам колко трудно ти беше. Знам, че съм зает, но не можеш просто така да заминеш.
– Не заминавам просто така. – Вдигнах глава и целунах лицето му. – Просто отивам в лятната къща на Бърди за няколко дни.
– А?
– Нали разбираш, искам да я питам за някои неща.
– Имаме телефон, Ели.
– Ръсти, моля те. Наистина трябва да се махна за няколко дни и искам да седна и да поговоря с Бърди. Няма нищо лошо в това. Лил е на лятно училище. Ти си много зает. Просто няколко дни…
Той прокара ръка нагоре-надолу по гърба ми.
– Горкичката. Много ти е мъчно, нали?
– Да-
Пусна ме и нежно обхвана лицето ми в дланите си.
– Съжалявам за това, но мисля, че бягството не е отговор.
– Не бягам. Моля те, помъчи се да разбереш. Моля те. – Притиснах се към дланта му. – Заминавам.
Той дръпна ръце и ги вдигна във въздуха, все едно е съдия в мач от футболно първенство и някой току-що е отбелязал печелившия гол. Вените на врата му се издуха; устните му се изпънаха и побеляха; челото му се набръчка заради присвитите очи. Стомахът ми се обърна и гърлото ми се сви. Извърнах очи и погледнах към другия край на стаята, към масления портрет на двете ни с Лил. На него тя е двегодишна, седнала в скута ми, вдигнала лице към мен и усмихната.
Мълчанието с Ръсти е съвсем друг език. Не толкова заради думите и изреченията, които щяха да дойдат след мълчанието, а заради това, което се набираше у него и в безмълвното пространство помежду ни – гняв.
– Наистина не искам да отиваш – отсече Ръсти и се изправи.
Приближи се към куфара ми, спокойно хвърли куп дрехи към мен, после изсипа останалото на пода.
Зарових лице в ръцете си; не можех да го гледам как го прави. Той излезе от спалнята, затръшвайки вратата, което размести маслената картина. Приближих се към нея и я изправих, а сетне коленичих на плюшения килим в сметанов цвят и отново подредих куфара си.
В глухата къща се чуваше единствено тихото бръмчене на климатика, фонов шум за болката в гърдите ми, докато носех купчина дрехи към пералното помещение. Той щеше да каже, че съжалява. Винаги го казваше.
И точно тогава, в мига, когато стъпих на плочките в пералното, съгледах някогашния огромен мраморен блок, който дадох на Ръсти в деня на сватбата ни, чист бял блок от безупречен мрамор. С всеки истеричен пристъп, с всяка жестока дума и пренебрежение, с всеки миг, когато е вдигал ръка и ми е казвал да не споря, той беше отчупвал парче от този твърд камък. Сега държах в ръката си едничко смазано камъче.
Стоях в пералното и пишех списък с нещата, които трябваше да се свършат, когато чух приближаващите му стъпки. Спрях и зачаках. Той влезе, приближи се към мен и ме привлече в прегръдка.
– Господи, миличка, съжалявам. Беше нелепо да хвърлям дрехи. Аз съм идиот. Просто не мога да понеса мисълта, че няма да бъдеш у дома. Ако трябва да отидеш в Бейсайд, върви. Но знай, че много ще ми липсваш.
– Благодаря.
Отделих се от него и хвърлих куп бельо в пералнята, после измъкнах друга купчина от сушилнята и започнах да сгъвам.
– Да си вземем по едно вино и да седнем на задната веранда. Нощта е чудесна.
Кимнах, застанала с гръб към него.
– Разбира се, след мъничко.
– Забрави го – настоя той.
Обърнах се към него.
– Иска ми се да можех.
– Какво означава това, по дяволите?
– Иска ми се да можех да забравям избухванията ти, Ръсти. Иска ми се да можех. Господи, колко съм се опитвала.
Той поклати глава.
– Извиних се.
– Знам – промълвих. – Знам.
Хвана ме за ръка.
– Хайде, може и по-късно да сгънеш прането. Излязохме заедно в задния двор.
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд
Навечерието на Нова година, 1961 г.
На двайсет и една години
Това беше годината, когато всичко се събра и после се разпадна.
Лятото започна с Него, както исках, както знаех, че ще бъде. Това лято съдържаше най-хубавите минути от живота ми. Когато бях близо до Него, това беше единственото време, когато не бях самотна – в целия ми живот това беше единственото време, когато не бях самотна.