Искам да намеря момента, когато всичко се разпадна… но трябва да е започнало от началото… Това, което ни събра и което ни раздели, беше вплетено в онзи единствен ден, когато планирахме да се срещнем с Неговите приятели от Алабама, отишли на Похода на свободата. Той ме взе от Техническия – тъкмо бях приключила с изпитите през май. Разбира се, знаех, че тези походи на свободата са опасни – но го знаех само на теория, просто нещо, което виждах от новините по телевизията. Щяхме да посрещнем автобуса в Монтгомъри – да покажем подкрепата си с група приятели. Когато стигнахме там, боят вече беше започнал. Магистралният патрул беше изоставил автобуса, беше го пуснал да влезе в Монтгомъри, където тълпата беше пребила хората, пътуващи в него. Това беше и е най-ужасното нещо, което някога съм виждала. Как може, ОХ, как може хора да причиняват това на други хора?
Девет
Беше два часът следобед, когато със Сейди преминахме щатската граница на Алабама. Сейди караше зад мен и си говорехме с хендсфри устройствата по цялата междущатска магистрала през Пийчтрий Сити, Нюнан, Лагранж, чак до Обърн. Разговорът ме държеше далеч от мислите за Ръсти.
Той избухваше рядко, но рязко, както изригват пламъците, когато лиснеш бензин в огън, накладен на открито – внезапно, ужасно силно, а сетне утихва. В началото на брака ни бях сложила този гняв в категорията “изблиците на фамилия Калвин”. Не ме нараняваше, когато избухнеше; не ме удряше, не ме обиждаше. Да, хвърляше разни неща, понякога изригваше поток ругатни, каквито нямах представа, че е възможно човек да наниже една след друга, и все пак… когато гневът утихнеше, все едно нищо не се беше случвало. Сякаш двамата мъже – милият и обезумелият – не се познаваха.
Несъмнено аз познавах и двамата, живеех и с двамата.
– И така – попита Сейди и аз чух Алисън Краус[8] на сиди плейъра, – как прие Ръсти новината за тази екскурзия?
– Добре. Естествено, не искаше да заминавам, но ме разбира.
Не ми беше ясно защо лъжа най-добрата си приятелка, но знаех, че е свързано с неспособността да обясниш някаква случка, която обикновено не може да се види. Все едно се опитваш да обясниш как си видял призрак или си чул гласове – единственият човек, с когото би искал да споделиш това, е онзи, който е виждал и чувал същите неща. Дори аз се съмнявах в това, което знам, точно както някой може да не вярва в преживявания след смъртта.
У Ръсти имаше участъци мрачна земя, които само аз бях виждала, и не мога да ги обясня на човек, който е бил свидетел единствено на красивия пейзаж. Всички си имаме някакви пещери и бездни вътре в себе си, повтарях си.
– Господи, такава горещина е – въздъхна Сейди в слушалките ми.
Съгласих се.
Лятното слънце на Алабама не е мил приятел, а лепнещ, влажен, ужасно натрапчив компаньон, който ме следва из целия пейзаж. Горещината трептеше в клоните на боровете, стелеше се на вълни по пътната настилка. Климатикът в колата ми работеше напразно. Ръцете ми се хлъзнаха по кожения волан, когато свих към изхода за Колидж Стрийт, за да вляза в Обърн. Бяхме решили да се отбием да видим Лил, пътувайки за Бейсайд.
– Сейди – казах на приятелката си, – сега ще изключа в знак на почит, докато минаваме край “Уор Ийгъл Клъб”.
Смехът ѝ беше висок и пълен със спомени.
– Добре, ще те следвам до Лил.
Минах край ниска бетонна сграда отдясно, забавих, усмихнах се и натиснах клаксона, както направи и Сейди. Счупената табела отпред беше точно същата, каквато си беше и преди двайсет и пет години, обявявайки коя група ще свири през уикенда. Страничният паркинг се състоеше от пръст и поколения разлети колежански бири. Бях сигурна, че алкохолът е лепилото, което не позволява на паркинга да се разпадне. Там стоеше паркирано бусче; отстрани имаше надпис: Не карай пил/Линия “Уор Ийгъл Клъб”. Преди двайсет и пет години нямаше такова бусче.
Натиснах спирачки и бързо завих надясно в паркинга. Сейди пибипна, едва избягвайки удара по задната ми броня, после влезе в паркинга, за да направи обратен завой и да се върне. Излязох да я изчакам, облегната на колата си, сгушила глава между плешките и притиснала ръка към темето си.
Сейди изскочи от колата си.
– Какво правиш?
Кимнах към постройката.
– Да пийнем бира.
– Няма начин.
– Хайде де, само по една.
Тя се засмя.
– Точно така ми казваше, за да ме накараш да изляза тъкмо когато имах да правя тест или проект. Само една, казваше. Никога не беше само една.