– Сега ще бъде.
– Бас държа, че даже не е отворено. Нашите коли са единствените на паркинга. Само четири часът следобед е. Какво ще кажат, като видят две жени с префърцунени летни рокли и по сандали да влизат за по една бира?
– Не ми пука. А на теб?
– И на мен – каза Сейди. – Не ми пука, но благодаря, задето ми напомни, че не ми пука.
Поехме през паркинга, внимавайки къде стъпваме; заобикаляхме фасове, празни бутилки от “Джим Бийм”, смачкани кутии от бира – колеж, съвсем буквално. Отворих червено боядисаната дървена врата и спрях, чакайки очите ми да привикнат към смътната светлина и носът ми – към миризмата на застояло, на каквото някога миришеха хубавите вечерни излизания. Ако затворех очи и не гледах тялото, лицето или дрехите си, можех да се почувствам осемнайсетгодишна, непобедима, с целия живот пред себе си, с отворените му възможности, за които дори не си давах труда да мисля, защото в онзи момент бях излязла за дивата езда, каквото представляваше възрастта преди зрелостта. Беше време, когато само абсолютното настояще имаше значение – коя група свири, кой стои до мен в тълпата, оценката на някой тест, докосване, целувка – всичко толкова важно.
– Мога ли да ви помогна, дами? – чу се отвътре дълбок мъжки глас.
Сейди ме смушка в кръста и ме избута към бара.
Аз изплувах, премигвайки.
– Да, бихме искали две “Бъд Лайт”, наливни, студени.
Той се засмя.
– Малко е раничко, но мисля, че мога да направя нещо.
Трябва да има двайсет и една години, щом сервира питиета, но изглеждаше много по-млад, което е очевидното и ужасно нещо, идващо с остаряването – законно пълнолетните ти изглеждат почти бебета.
Седнах на лепкавия стол на бара и Сейди зае мястото до мен. Мълчахме, докато тъмнокосият барман наливаше бирата. Сякаш по уговорка се обърнахме и огледахме помещението. Реклами на бира, водка, групи, партита, даже на цигари бяха залепени накриво по шоколадовите панелни стени. Сцената беше съвсем тъмна, масите бяха безразборно пръснати.
Сейди заговори първа.
– Това е джоб във времето. Нищо не се е променило. Толкова е странно. Но пък никога не съм идвала, когато е празно.
Барманът сложи бирите пред нас.
– Били ли сте тук преди? – поинтересува се той.
– Отдавна, преди много години – отвърнах.
Той присви очи към мен.
– Тогава трябва да сте била бебе.
– Не – казах, изчервявайки се и благодарна, че не ме вижда ясно.
– Идвали сме тук през осемдесетте години.
– О! – възкликна той и си го представих как се връща назад, назад, назад във времето, когато още не е бил роден, и не може да схване понятието.
Сейди отпи голяма глътка бира.
– Тогава имаше фабрични ластици за коса, грейки за крака, кегове за бира, Мик Джагър и…
– Престани – прекъснах я. – Плашиш го.
Той се засмя.
– Не.
Отдалечи се, за да забърше масите в дъното на помещението, и със Сейди останахме да пием бирите си в мълчание. Накрая тя ме погледна.
– Вие двамата – с Ръсти – никога не сте идвали тук заедно. Винаги идвахме само ние, момичетата.
– Не обичаше да излиза с мен, когато бях в тълпа или с други хора. Обичаше да сме… само двамата. Струваше ми се толкова сладко. Толкова ужасно сладко. Искам да кажа, той ме искаше само за себе си. Трябва наистина да ме е обожавал.
– Странно как се объркваме кое е любов и кое е капризен контрол.
– Точно така – казах и с дълга, студена глътка “Бъд Лайт” преглътнах подтика си да изкрещя.
Сейди, както винаги, успя пак да чуе тъгата в гласа ми.
– Съжалявам. Не исках да прозвучи…
– Не, вярно е. Мислех, че всичките му начини да ме държи за себе си са начините му да ме обича.
– Смяна на темата.
Изгледах я втренчено за момент.
– Мисля, че Хъч ще бъде в Бейсайд, Сейди.
Тя остави чашата си на бара.
– Мислиш?
– Е, каза, че ще дойде, защото довършва експозицията за жените на годината от шейсетте и иска да уточни някои последни факти за мама. Но му заявих, че не е добра идея. Просто ще му предоставя каквото съм открила,
– Довършва експозицията ли? Наистина ли мислиш, че това довършва, Ели?
– Да, така мисля. Има си приятелка. Всъщност съм изненадана, че не ме мрази. За Бога, не сме говорили повече от двайсет години и последния път, когато говорихме… не беше приятно.
– Ели…
– Какво?
Тя поклати глава.
– Ти си умна, зряла жена. Няма нужда да ти давам съвети. По дяволите, ти си човекът, при когото всички идват за съвет. Не мога да ти кажа нещо, което ти сама да не можеш да си кажеш.
– Точно така – потвърдих.
Чувахме само бръмченето на климатика, докато не оставихме опразнените си чаши.