– Да идем да видим Лил и да отиваме в Бейсайд – подкани тя.
Кимнах, пуснах двайсетачка на бара, което надхвърляше сметката, но знаех, че колежаните не са по даването на бакшиши. Викнахме “довиждане” на бармана и той извика “доскоро”, сякаш щяхме да се върнем довечера, за да чуем групата.
– Знаеш ли какво ми се наби в очите точно сега? – казах на Сейди. – Колко ужасно и тъмно е – и беше – това място, и все пак… не прекарахме ли тук най-хубавите си моменти?
Тя спря на вратата и погледът ѝ обходи тъмното помещение.
– Да.
– Значи невинаги трябва да изглежда добре, за да е добро.
– Може би някой трябваше да ни каже, че не е задължително видът да има нещо общо с усещането.
– Да, и кой трябваше да бъде това?
– Не и родителите ни.
Тя положи ръка на рамото ми и двете излязохме навън, присвивайки очи от слънчевата светлина.
ароматът на апартамента на Лил беше комбинация от сапун и смесица от парфюми – твърде много момичета, споделящи малко жилище. В мивката имаше чинии, но холът беше чист, защото бях предупредила Лил, че идвам на гости. Тя седеше на дивана, подвила крака под себе си като запетайка. Косата ѝ беше вързана на тила с панделка, а къдриците падаха свободно по гърба и раменете ѝ. Бронзовите кичури, пръснати безредно в косата ѝ, бяха подарък от майка ми – несъзнателно даден подарък, който обаче мама често споменаваше, сякаш беше пожертвала нещо извънредно ценно.
По лицето ѝ нямаше никаква украса и сърцето ми се сви пред простичката ѝ красота, пред многото възрасти, през които беше минала и през които щеше да мине в това свое лице. Извивките, които познавах по-добре от моите собствени, защото бях гледала очите ѝ, устата ѝ, косо поставените ѝ вежди по-дълго и много по-втренчено, отколкото някога се бях взирала в собственото си огледало.
С Ръсти не бяхме обсъждали или планирали семейството си. Не бяхме хора, които да седнат и да кажат: “Окей, нека имаме пет деца”. Или едно дете. Помня как на една официална вечеря някой попита Ръсти дали смятаме да имаме още деца, той отговори, че смятаме едно за предостатъчно. Бях кимнала утвърдително, с неясната мисъл, че не си спомням да сме водили подобен разговор, но отглеждайки едно новородено, бях прекалено изтощена, за да ми хрумне да изкажа несъгласие.
По-късно го попитах за този коментар и отговорът му беше изненада. Мислел, че сме говорили за това и искаме само едно дете. Не сме били от хората с пълна къща с крещящи хлапета, а и двамата сме били на мнение, че сме толкова щастливи да имаме една здрава, хубава Лил, та не ни трябва да поемаме повече рискове.
Бях казала “О”. Просто “О”. После се бях запитала дали съм луда, задето не си спомням такъв важен разговор.
С течение на годините стигнах до извода, че Ръсти донякъде е казал истината в онзи разговор. Разискванията ни за децата на други двойки и за децата изобщо са му дали основание да вярва, че изпитвам такива чувства.
Лил – Лилиан Едингтън Калвин – е най-откритата част от сърцето ми. Тя е най-творческата част от душата ми.
– Мамо, мамо, мамо – извика тя с раздразнения тон на вечно недоволен зрял младеж.
– Да?
Усмихнах ѝ се.
– Чу ли какво ти говоря?
– Да, каза, че химията е гадна, а Били Мортън бил съден, задето карал пиян; че не понасяш новата си съквартирантка, която е заела мястото на Инди, докато си е била у дома за през лятото…
– О! – възкликна тя и ми се усмихна на свой ред. – Ти просто… е, не ми оттоваряше.
– Слушах – отвърнах. – И просто поглъщах всички твои звуци.
Тя извъртя очи нагоре, но без да престава да се усмихва.
– Май стига толкова за мен. За мен. За мен. Къде сте се запътили с леля Сейди?
Сейди тихомълком се беше измъкнала с извинението, че иска да иде до “Тумърс Корнър”[9] да купи тениска на сина си от магазина на “J& M”. Макар да не е леля на Лил, тъй като братът на Ръсти – Мат, изобщо не присъства активно в живота ни, понеже живее в Мемфис, Сейди е “леля” на Лил от самото ѝ раждане.
– Най-накрая ще погостувам в къщата на госпожа Бърди в залива. Знаеш, от цяла вечност ни кани. Ще прекарам няколко дни… или може би няколко седмици. Не съм решила.
– Уха! Не е в твой стил.
– Кое?
Почудих се как ме възприема дъщеря ми – кое е в “мой стил” и кое не е.
– Нали знаеш – да не си решила. Винаги си наясно къде отиваме, защо и за колко време. – Вдигна рамене. – Само това имах предвид.
Посегнах и хванах ръката ѝ.
– Различно е.
– Известно ми е – рече тя и не отдръпна ръка, от което сърцето ми се разтуптя.
Погледна към плакат на бейзболния отбор на Обърн. Графикът на мачовете им беше забоден най-долу на разкъсаната хартия.