– Как е Чад? – попитах и махнах към плаката.
Приятелят ѝ беше главният кечър на отбора.
Сега тя се усмихна, а после пусна ръката ми, за да отвори широко ръце.
– Страхотен. Просто страхотен. Не ми харесва, че по цяло лято е в оня глупав лагер на лигата на Кейп Код… обаче е… страхотен.
Наведох се, прегърнах я и дълго не я пуснах.
– Трябва да тръгвам, но, Лил, ще бъда само на три часа и половина път. Моля те, идвай ми на гости, когато нямаш занятия или искаш да се махнеш. Ще ходим на плажа или да се забавляваме.
Тя кимна.
– Окей. – Мълча дълго, преди най-накрая да зададе въпроса, който сигурно беше искала да зададе от самото начало, защото думите бяха бързи, тихи, както питаше или казваше важни за нея неща. – Добре ли си?
– Да.
– Не го казваш просто за да се почувствам по-добре?
Целунах я по бузата, когато Сейди отвори входната врата, сякаш бе стояла отвън и чакала да свършим разговора си, което навярно беше точно така. Носеше торба с логото на “J& M” и влезе в стаята. Обикновено влизаше буйно, шумно, ярко, но сега беше поусмирила ентусиазма си заради нас.
– Готова ли си да тръгваме? – поинтересува се тя.
– Да-
Станах и се протегнах. Лил също стана и отново ме прегърна.
– Обичам те – казах ѝ.
– И аз.
Задържа ме за миг.
Дори докато вървях към колата, и после, докато карах към Бейсайд, аз задържах тази простичка, сложна обич.
***
Откъс от дневника, на Лилиан Ашфорд
Навечерието на Нова година, 1961 г.
На двайсет и една години
Намерихме най-добрия му приятел окървавен и в безсъзнание. Закарахме го в спешното отделение, а лекарите и сестрите се страхуваха да го приемат, защото беше чернокож. Негър, казаха. Гневът ми беше толкова силен, че когато всичко свърши, когато болницата прие най-добрия му приятел, когато си тръгнахме и подкарахме към дома, аз се разтреперих. Той ме прегръщаше тази нощ и любенето ни беше нещо, каквото никога не съм знаела, че ще бъде – бях цялата аз и все пак в мен нямаше нищо друго, освен жаждата ми за Него.
Но Неговата ранена болка ни следваше през цялото това лято – Гой се обвиняваше, че не е отишъл навреме в Монтгомъри; аз се опитвах да успокоявам и да лекувам тази вина у Него и ми се струваше, че успях.
В деня на Празника – в нощта, когато всичко е опростено, когато се полагат нови начала, се любихме на брега на залива и мислех, че Той си е простил.
Но грешах.
Десет
Денят преминаваше в нощ, обвивайки ме с комфорт, развързвайки възела, образувал се в стомаха ми през изминалите месеци. Седяхме със Сейди на задната веранда на къщата за гости. Очите ѝ бяха затворени, когато се облегна назад на люлеещия се стол.
– Възелът го няма – казах аз.
Тя отговори, без да отваря очи.
– Какъв възел?
– Който се беше загнездил в стомаха ми.
Тя въздъхна: дълъг звук на издишан въздух и облекчение.
– Точно на това се надявах. Просто се надявах.
Бяхме пристигнали в лятната къща на Бърди Уъртингтън вечерта. Крайбрежните къщи на Бейсайд, Алабама, стояха непоколебимо изправени срещу времето, ураганите, разрастването и прекадено многото възхитени посетителски погледи и, стояха въпреки това, пълни с традиция, семейност и красота. Къщите са пръснати като перли, вшити в подгъва на сватбена рокля, покрай тесния, дълъг много мили път, който се ражда в Бейсайд и после се разширява успоредно на бреговата линия на залива. Винаги ме налягаше тъга, когато помислех как никога няма да узная всичките красиви истории във всяка лятна къща, за всеки живот, живян на тази благословена от водата улица. Порти и плетове закриваха повечето къщи и докато колата на Сейди забавяше ход, аз се запитах какво прави тя, защото ми се стори, че свърна към гнездо от храсталаци и магнолиеви дървета. И тогава я съзрях – скритата алея. Рязко натиснах спирачки зад нея и си я представих как ми се смее.
Спрях колата и запоглъщах красотата. Всички къщи бяха разположени така, че задната им част бе обърната към улицата. Къщата на Бърди беше бяла, със светлосини капаци на прозорците, изпъкващи на фона на облицовката като водни огледала сред натъркаляни бели облаци. Покрита веранда обикаляше долния етаж на къщата – люлки, люлеещи се столове и растения, толкова изобилни, та преливаха навън и нагоре. Ръчно рисувана изкорубена табела стърчеше забита в пръстта до алеята: ЛЯТНА КЪЩА.
Паркирахме и Сейди излезе от колата си, махвайки към една подобна, но по-малка къщичка вляво.