– Това е твоята къща за гости. – Тогава посочи към табелата на лятната къща. – А аз направих това, като бях на дванайсет години. Мама го намерила миналата година на тавана и го извадила.
– О! – едва промълвих. Красотата ме зашеметяваше и ми отнемаше думите. – Почти не си спомням това място.
– Знам, защото дойде тук само веднъж, и то с баща си. На мама винаги ѝ е било мъчно, че тази къща не е част от отдавнашното ѝ приятелство с майка ти.
– Не знам – казах аз точно когато Бърди се появи на верандата, приветствайки ни с топлата си усмивка, студен сладък чай и дълга прегръдка.
– Най-накрая дойде, Ели. О, най-накрая. Майка ти ни гледа отгоре и се усмихва, сигурна съм. Добре дошла в лятната ми къща.
Акцентът на Бърди беше толкова плътен, все едно потопен едновременно в масло и сметана.
– Е, ти със сигурност живееш в дълго лято.
Целунах я по бузата.
След вечерята и след доста чаши студено шардоне със Сейди седнахме на задната веранда на къщата за гости, без да говорим.
Сейди протегна ръка и докосна коляното ми.
– Иди да си легнеш. Утре ще говорим. Сега отивам при мама, да постоиш тук сама. Сигурна ли си, че…
– Че нямам нищо против да остана сама ли? Питаш ме дали нямам нищо против да остана сама?
– Не, знам го.
И тя изчезна в нощта, а аз останах сама. Не самотна, просто сама.
Влязох в къщата за гости и ѝ позволих да ме обгърне като прегръдка. Върнах се в спалнята с единично легло, където куфарът ми стоеше отворен на дървения под, но още неразопакован. Зарових се вътре, търсейки пижамата и тоалетните си принадлежности. Влязох в застланата с бели плочки баня, за да си измия лицето и зъбите… всички неща, които правиш, преди да си легнеш, независимо къде се намираш или къде си избягал. За първи път от месеци, може би години, се стоварвах на някакво легло, без да се безпокоя за нищо. [10]
– Ели.
Името ми пропълзя в съня ми и нежно ме събуди. Часовникът сочеше четири и десет. Отидох към вратата и в това нямаше страх, макар че по всяко друго време и на всяко друго място името ми и почукването в четири сутринта щяха да предизвикат паника.
Сейди стоеше на верандата с гумени ботуши, тениска с избеляло лого на “Кроуфиш Джо”, къси джинси и бейзболна шапка. Светлината от лампата падаше върху голата ѝ кожа. Тя протегна яркорозови високи ботуши и още една бейзболна шапка. До краката ѝ имаше хладилна чанта, копиевидна пръчка, наречена харпун, и рибарска мрежа. Взрях се в нея, поглъщайки видяното с бавния ритъм на човек, който се събужда в някакъв друг свят.
– Празник – прошепна тя, обръщайки нагоре длани, сякаш, какъвто и да беше този Празник, той почиваше в ръцете ѝ.
– А?
Тя се наведе и вдигна термос, за да налее чаша кафе в горната му капачка, а после ми я подаде.
– Кофеин. Сега иди скочи в едни шорти и в най-грозната си тениска и ще ти обясня по пътя.
Подчиних се, със замаяна глава. Нахлупих бейзболната шапка, обух ботушите, после изгълтах кафето. Понесохме нещата ѝ към залива, докато тя обясняваше.
– Това е то. Празник. За теб е; знам го. Другите ще си помислят, че е за тях, но аз знам, че е за теб.
– Още съм объркана. Съжалявам. Може ли да се върна да си легна?
– Възможно ли е да бъде по-съвършено? Това е знак. Това е дар.
– Какво?
Взрях се с присвити очи в тъмното, сякаш това можеше да накара контурите да оживеят.
– Нямаш представа, нали?
– Не.
– Това е, когато се появява един мистичен свят, в който времето, вятърът и водата са точно каквито трябва. Целият град сега ще тича към водата. Ще има толкова много морски животни за хващане, че няма да е възможно да бъдат хванати.
– Май не разбирам.
– Ще разбереш. Хвани хладилната чанта от другата страна.
Тя започна да ми дава наставления, на които се подчинявах, без да задавам въпроси. Бяхме стигнали до водата, където ни бяха изпреварили други хора. Синевата на залива бледнееше на фона на нощното небе. Лунният сърп пращаше тънък лъч отразена светлина към водната повърхност. Стоях на ръба на залива, обула гумените ботуши на Бърди, които бяха прекадено малки и пръстите ми изтръпваха, смачкани в ръба на гумата. Но не ми пукаше, защото бях потънала в някаква магия, каквато дотогава не познавах и нямах представа, че съществува.
Нагоре и надолу по бреговата линия имаше сенки и веществени фигури на хора, полуосветени в нощта – свръхестествено. Детски гласове се носеха над водата, ечащи писъци, пълни с такава цялостна и върховна наслада, та ми се струваше, че екотът им е звукът на рая в средата на деня. Сейди стоеше до мен и с думи, обвити в смях, ми обясняваше как да харпунирам камбалите и после да събирам в мрежата раците, пълзящи в краката ми. Зад нас стоеше хладилната чанта, затънала под тежестта си в мокрия пясък.