– Какво става? – попитах.
– Всички – скаридите, камбалите, раците – изплуват, за да дишат въздух. Поради някакви причини, които изискват обяснение от специалист, нивото на кислород на дъното спада прекалено много и всички се втурват към повърхността.
Очите ми се приспособиха и видях жертвоприношението на морето в такова изобилие, та бях сигурна, че фантазирам. Камбали плуваха една през друга, почти изпълзявайки нагоре по пилоните на кея. Раци в тройни редици бързаха към бреговата линия. Скаридите изглеждаха полупрозрачни в паническото си издигане към повърхността. Всяко създание абсолютно пренебрегваше останалите. Всички те се бореха за кислород и се опитваха да напуснат животодаряващия си залив, за да направят това.
– Всички се опитват да изплуват за въздух – казах. – Горките, паникьосали са се.
Сейди прошепна в нощта:
– Ела. Да започваме. Вземи само толкова, колкото Бърди може да изяде и да замрази, само да напълним хладилната чанта.
– Знаеш ли – казах, – когато влизахме тук от Мобайл, забелязах, че има магазини и заведения “Празник еди-какво си” и “Празник не знам си какво”. Сега го схващам.
Стоях тихо и неподвижно.
Сейди ме смушка.
– Хайде, приятелко, защо стоиш просто така?
– Не схващам това…
– Поразително е, докато не се оставиш да паднеш в него. Това е дар от природата. Не е нещо, което да трябва да разбираш, глупаче такова. Размърдай се. Не знаем кога ще свърши или дали ще имаме друго. Трябва да го грабнеш, когато ти е в ръцете.
Нагазих по-дълбоко във водата и загледах това чудо – риба, излизаща на повърхността, готова да бъде уловена. Люспите на камбалите отразяваха светлините на фенерите. Смях и дружелюбие между непознати ечаха над водата. Нямаше конкуренция, защото имаше достатъчно за всички. Имаше предостатъчно. Дори тълпата край ръба на водата никога не би могла да хване или да отнесе това, което изплуваше на повърхността.
Двама младежи се бутнаха в мен, момичето пищеше, докато момчето му казваше: “Мушни го, просто го прободи. Можеш да го направиш”. Тя се опита и се засмя, държейки се здраво за него през цялото време. Аз посегнах надолу, промуших една камбала, извадих я и я загледах. Докоснах люспите; животът в тях се бореше под пръстите ми.
Със Сейди събирахме раци с мрежата, пищейки и дърпайки един, който се вкопчи в ръба на тениската ѝ. Аз извадих ръка от водата и замрях.
– Какво има? – попита тя.
– Водата – промълвих. – Погледни. Тя не отразява светлината, тя е светлината. Движеща се светлина. Водна светлина.
Ракът, изпуснат, падна до краката ни и бързо изпълзя към дълбоката вода на залива, избегнал опасността засега.
– Така е – съгласи се тя. – Права си.
Потопи ръка във водата и остави светлината да се стича през пръстите ѝ и да капе по тениската и шортите ѝ.
– Уха!
– Истинско ли е? – запитах.
– Разбира се.
– Някак си е прекадено, сякаш е повече от истинско. Все едно животът ще бъде различен след това. – Замълчах, преди да ѝ кажа: – Нали разбираш, мама е писала за това.
– За теб ли?
– Не, за един празник. Нямах представа за какво пише… Схванала го е като предзнаменование за новото си начало, за новия старт. Че ще бъде завинаги с мъжа, когото обича. Това е било тяхното начало.
– Точно това е Празникът. Мама може да ти разкаже повече, но то е свързано и с освобождаването и прошката.
Сладкият солен мирис, роден в дълбините на залива, се издигаше на повърхността, докато вдишвахме невидимото. Застанала във водата, обкръжена от риби, раци и скариди, усетих някакво присъствие до нас, каквото не бях чувствала цялата нощ – присъствие, което познавах. Вдигнах очи, за да видя неговото лице – Хъч, застанал до нас със Сейди, вгледан в двете ни, все едно сме русалки или нещо дори още по-тайнствено.
– Никога не знаеш какво ще изкара Празникът на брега, нали? – запита Хъч с глас, обкръжен от очарование и пропит с него.
В тази просто тайнствена нощ, в момент на чиста изненада, скочих и протегнах ръце към Хъч. Фенерът в ръката му ме заслепяваше.
– Хъч – викнах буйно, докато не си спомних коя съм – не осемнайсетгодишна приятелка, плуваща в залива, а омъжена жена на четирийсет и няколко години.
Отделихме се един от друг, внезапният срам изпълни сърцето и лицето ми с кръв, топла и пропита от светлина като водата в залива.
– Представи си само, да те срещна тук – изрекох с намека на сарказъм, който знаех, че той ще долови.
– Представи си, наистина. – Махна зад себе си и един мъж заобиколи едно дете, за да застане до него. – Помниш ли Дрю?