Има белег на бузата, където го ухапало куче, когато бил на десет години. За всеки, който пита, има нова история как е получил този белег. Чувала съм повече разкази, отколкото мога да си спомня.
– Ели – каза той, – толкова съжалявам за майка ти. Знам колко бяхте близки.
– Благодаря, Хъч.
Поех ръката му и я разтърсих, сякаш бяхме отдавнашни бегли познати.
Стояхме мълчаливо, без да се пускаме. Усетих сълзите ми да напират и исках да положа глава на гърдите му – знаех къде ще си намери място.
– Не плачи – каза той и стисна ръката ми.
Кимнах.
– – Чудесно е да видя красивото ти лице. Дори в скръбта си възхитителна.
– Не е така – отвърнах. – Но благодаря.
– Майка ти каза ли ти, че я интервюирах миналата седмица за изложбата в Историческия център на Атланта?
– Да, каза ми.
Подходящите изречения се оформяха на езика ми с лекотата на добре упражнявани умения за общуване.
Обича студената страна на възглавницата и мястото до пътеката в самолета.
Хъч се озърна из сакристията.
– Знам, че е ужасен момент и сигурно дори няма да си спомниш, че си ме видяла, но може ли да те помоля за една услуга?
– Разбира се – отвърнах.
Още се държахме за ръце и не исках да го пусна.
– Ние… с майка ти… не довършихме интервюто. Ти би ли… поговорила с мен, когато положението се поуспокои?
Кимнах.
– Окей – каза той и пусна ръката ми. – да ти се обадя? Става ли?
– Да.
– Съжалявам, Ели. Наистина съжалявам, че преживяваш тази болка.
– Благодаря, Хъч. И благодаря, че дойде.
Ръсти се включи – беше чул името. Хъч се отдалечи и Ръсти хвана още топлата ми ръка.
– Хъч ли беше това?
– Да – прошепнах.
– Какво прави тук, по дяволите?
Вдигнах рамене.
– Предполагам, дошъл е да изкаже съболезнованията си, точно както всички останали тук.
Ръсти пак се обърна към Уестън и пусна ръката ми.
Излизахме от църквата, когато видях букет диви цветя – стъклена ваза във формата на голям аквариум беше пълна с метличини и рудбекии, незабравки и тексаски лупини. Спрях и плъзнах пръст нагоре по стъблото на една метличина, потърквайки венчелистчетата в бузата си. Замая ме дългото вдишване на сладката жасминова лоза, която се изливаше от вазата като вино.
Диви цветя.
Извадих картичката от букета. “Съболезнования. Хъчинсън О’Брайън.”
Ръсти дойде изотзад и ме прегърна, изтривайки сълзите, които не бях разбрала, че мокрят лицето ми.
– Мисля, че най-лошото отмина, скъпа. Да се прибираме.
– Да – изрекох. – да се прибираме.
Върнах картичката в букета, но тя литна на пода, където я оставих с неговото име, взиращо се в мен.
Хъч.
Правим избор и после живеем с него. Всички го правят.
Две
Само четири дни преди погребението, насред собствената ми изложба, мама беше изрекла името на Хъч така пренебрежително, както човек би пуснал смачкана салфетка в боклука.
Каним ви в галерия AH ЛОМАКС, Атланта, Джорджия,
на изложбата
“Четирийсет и осем за четирийсет и осем ” на Лилиан (Ели) Едингтън Калвин.
Четирийсет и осем оригинални картини за четирийсет и осмия рожден ден на Ели.
Част от приходите ще бъдат дарени на благотворителната фондация “От Лили с любов”.
Претъпканата картинна галерия пулсираше трескаво. След самотното рисуване на моя таван изложбата беше кулминацията на десетгодишния ми труд. На тържеството за четирийсет и осмия ми рожден ден бяха изложени четирийсет и осем картини, последните десет от които рисувах в безсънна замая в последния един месец. Рожденият ми ден всъщност е през септември, а тържеството беше в края на юли, но координацията с финансистите на мама беше малко по-важна от рождената ми дата.
Рисувам цветя – всякакви видове. Вълнуващо е, че мога да се занимавам с това изкуство до края на живота си и все пак да не изуча всички познати цветя. Идеята беше на мама: “четирийсет и осем за четирийсет и осем”. Винаги разполага с ефектни трикове, с план.
Такава беше мама – взема нещо, което не одобрява (моето изкуство), и го превръща в публично и благотворително събитие, изписано с нейното име (буквално, защото десет процента от парите отиваха за основаната от нея благотворителна фондация за подпомагане на бездомни деца).
Стоях в копринената си рокля на подиума, където тълпите от Атланта се превръщаха в облак, все едно утринна мъгла се разхожда из залата. Ето ги – приятели, роднини и непознати – пипат, обсъждат моето изкуство, което до тази вечер стоеше на купчини в таванското ми ателие като изхвърлено семейно съкровище. Ръсти се приближи към мен и ме целуна по бузата; обърнах се към него.