– Разбира се – отвърнах. – Здравей, Дрю…
Старите университетски приятели – Сейди, Дрю, Хъч и аз – стояхме в осветената от луната вода.
Сейди се приближи.
– Как си, Хъч?
– Добре съм. Като налетях на вас двете. – Поклати глава. – Празниците са тайнствено нещо.
Сейди плесна по водата, опръсквайки двамата мъже.
– Тук ли живееш? – запитах Дрю, когото нямаше да позная, както беше оплешивял и натежал с десетина килограма.
– Да, тук живея. Откакто завърших ветеринарното училище.
– Късметлия.
Той погледна към Сейди, която държеше мрежата си готова за мятане.
– Хвана ли някоя скарида?
– Тъкмо щях да покажа на Ели как се прави, но хич не ме бива за учителка.
– А… – Хъч изду гърди в мъжествена поза. – Аз съм професионалист.
– Сигурен съм – отбеляза Дрю.
– Не, наистина. – Хъч протегна ръка. – Дай да те науча.
Сейди поклати глава.
– Надувки.
Мрежата беше найлонова, перлена на цвят, с малки сребристо-сиви тежести по края. Когато Хъч я метна над водата, сякаш някаква пълна луна с помътнели ръбове се настани в залива, потъвайки под повърхността, за да обкръжи ятото скариди. Той вдигна мрежата и изтърси мърдаща купчина във ведрото.
– Искаш ли да пробваш? – попита ме.
Аз поклатих глава.
– Хайде, ще ти покажа. Това е малка мрежа, можеш да го направиш.
– Не мисля, че ме бива особено в такива неща.
– Няма да разбереш, докато не опиташ.
Застана зад мен и хвана ръцете ми, направлявайки ме как да закрепя ръба на мрежата на лявата си ръка. Ръката му ме дръпна назад, за да се опра в него, и вътрешно усещах всеки наклон и всяка извивка на тялото му, топло и познато; отпуснах се назад в него. Тогава, сграбчвайки мрежата през средата, задържах дъното със зъби. Имаше вкус на кал и сол, и на всичко, което оформя тази земя. Той хвана дясната ми ръка и двамата метнахме мрежата над водата като фрисби, но тя се събра и тупна оплетена на повърхността на водата, потъвайки бавно. Двамата се засмяхме.
– Казах ти – извиках аз.
Хъч извади мрежата. Имаше две скариди; взех ги в ръка. Хлъзгавите бели, полупрозрачни телца се плъзгаха между пръстите ми. Мустаците им гъделичкаха дланите и китките ми. Хвърлих ги във ведрото.
– Така – каза той. – Можем ли да се видим утре по някое време и да направим план?
– Разбира се…
Той понижи глас, докато Дрю и Сейди си бъбреха.
– Виж, Ели. Става въпрос за работата ми. За експозицията. Нищо друго. Искам да е най-доброто, което някога съм правил. Това е последното, което е налице след шест месеца работа по нея.
Кимнах.
– Окей, нека само да поговоря с Бърди и да се ориентирам.
– Чудесно.
Почти бях забравила Сейди и Дрю, когато гласът на Дрю обяви:
– Бихме искали да наваксаме, но трябва да тичаме за охлаждане.
– Да тичате за охлаждане ли? – недоумявах.
– Не е каквото си мислите – поясни Дрю. – Празна хладилна чанта, пълна с лед за рибата. Приятно ми беше, дами.
Докосна бейзболната си шапка, а после с Хъч изчезнаха, сякаш изобщо не бяха идвали.
Гледахме се дълго със Сейди, а после, все едно по даден знак, избухнахме в смях. Позволих на развеселеността да изтече от мен, през мен, към залива, който беше по-скоро движеща се светлина, отколкото мърдаща вода.
Вероятно така действаше Празникът. Хората влизаха и излизаха от пространството наоколо и от водата, а после изчезваха. Не можеш да ги почувстваш, когато идват, и не ги виждаш как си отиват. Някой непознат се превръща в приятел, а сетне изчезва. Със Сейди седнахме върху хладилната чанта до самата вода, без вече да се опитваме да останем сухи.
– Сякаш съм част от залива – прошепнах тихо.
– Така е. Тази нощ е така.
Сейди прокара пръсти над водата и прогони скаридите.
Има нощи, когато местата и пространствата в живота се разместват, разглобяват се и се събират наново в частица от времето между моменти, между секунди. Има хора, които влизат или се връщат в живота, докосват те или се смеят заедно с теб насред някой Празник, насред жертвоприношението на природата, така че животът ти не може да остане както преди, дори да искаш да е така.
Ето това се случи в онази нощ.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд
Навечерието на Новa година, 1961 г.
На двайсет и една години
След Празника любовта ни беше по-силна от каквато и да било човешка или природна сила. Или поне така вярвах. Плувахме в океана и седяхме до басейна, пиехме леден джин с тоник и с резени краставица, плуващи отгоре. Държахме се за ръце и правехме любов… или аз правех любов, не знам как е било за Него. И това е тъжното. Когато поглеждам назад, се чувам насред това да му говоря за любовта си и знам, че Той никога не изричаше тази дума: любов. Той казваше “обожавам ” и “какво щях да правя без теб”, и “най-добър приятел ” но никога това, никога “любов ” Как не бях забелязала, че Той никога не произнесе тази дума?