Защото ето защо: аз чувствах Любовта във всяко докосване, във всяко движение, във всеки поглед. Той не можеше да стои далеч от мен дори за един час; намирате ме на брега или на масата за вечеря, или на задната веранда на лятната къща. Кожата ни беше направена от магнити, които се привличаха със и против волята ни. Как би могло това да не е любов?
Шепнехме и седяхме в дъното на баровете и на тайните срещи, за да подпомагаме движението, преплели пръсти, с кожа, влажна от желание.
Искам да напиша всичко, което правехме и казвахме през цялото лято, но не мога – сърцето ми не може да понесе да напише онова, което никога повече няма да бъде.
Което означава, че сега стигаме до най-лошата част от годинama… тъжната част… онази част, която се сблъсква с радостната; едното върху другото.
Единайсет
Утринта дойде с тих шепот. Дори след хаоса на Празника настъпва спокойствието на простата красота. Един невзискателен ден започна със слънце, топлина и вода, която изпраща прецедени през облачета лъчи мека светлина по целия залив до един заден двор, прегърнат от дъбове – остарели, изкорубени и древни. Държах в шепа чашата си за кафе, докато вървях през тревата и отварях портата с буквата “У”, изкована в желязото, където мъхът и листата бяха пленени в спираловидните извивки. Босите ми стъпала докоснаха дървения вълнолом, огладен от бури, ветрове и тичащи крака. Стигнах до края на кея, където имаше решетка, бяла дървена маса, пръснати столове и фенери с полуизгорели свещи.
Дъските затрепериха под краката ми и аз се обърнах, за да видя Сейди, която вървеше към мен също с чаша кафе в ръка. Махнах със свободната си ръка. Тя стигна до мен и ме прегърна с една ръка; без думи. Седнах на висящата люлка и потупах мястото до себе си. Тя седна и се заслушахме във водата, крещящите чайки, двигателите на лодка, която чувахме, но не виждахме. Имаше няколко издути камбали, плуващи по повърхността на залива; мъртви скариди на границата между пясъка и водата; един рак, плуващ покрай нас, докато морето се отдръпваше – останки от Празника. Накрая аз заговорих.
– Благодаря – изрекох.
– За?
– Задето ме доведе тук.
– Няма защо. Остани колкото искаш. Мама казва, че можеш да останеш сто години.
– Хммм… сто години. Не мисля, че е достатъчно. Можеш ли да помолиш за още време? Моля?
Сейди се засмя тихо, сякаш това, че можем да се смеем, беше тайна. Тогава видях госпожа Бърди да стои при задната врата. Чувството беше разстройващо, все едно си разбрал, че някаква кола те следва или някой подслушва телефона ти. Тя ни махна, докато се качвахме обратно към къщата по застланата с плочи пътека. Трева и мъх растяха между плочите, закотвяйки ги към земята с такава сигурност, все едно бяха израснали там. Вече беше станало доста горещо и пот течеше по гърба ми под блузата без ръкави.
Стигнахме до стъпалата и тя ни се усмихна. Тъмната ѝ прошарена коса, която отдавна беше престанала да боядисва, бе дръпната назад и прихваната с шнола. Негримираното ѝ лице показваше годините ѝ чрез бръчките, оформени около нежния ѝ дух.
– Закуската е готова – каза тя вместо поздрав.
– О, нямаше нужда да ни готвите – отвърнах аз.
Тя се засмя.
– Разбира се, че не. Но исках да го направя. И не мислете, че всяка сутрин ще го правя.
Влязохме в кухнята на госпожа Бърди – сбор от толкова много оттенъци на жълтото, та ми се стори, че слънцето се е заселило тук. Плотовете бяха в бледожълто, като ванилов сладолед, стените – в канарено, шкафчетата – в яркожълто. Сладката миризма на яйца, наденици и нещо пикантно, което според мен беше кориандър, изпълваше помещението.
Бърди сложи чиниите в кухненското кътче.
– Нападайте.
Ние напълнихме чиниите си догоре и седнахме до кръглата маса със стъклен плот в ъгъла на трапезарията.
– Харесва ли ви да живеете тук постоянно? – запитах аз.
– Да. Да, харесва ми. Нали разбираш, преместих се тук веднага след като Лайл почина.
Погледът ѝ застина, в очите ѝ блеснаха сълзи и почти веднага изчезнаха.
– Той много обичаше тази къща, но не искаше да живее тук за постоянно. Беше толкова обвързан със света на Атланта. – Разсече въздуха с ръка. – Е, Празникът… хареса ли ти?