– Присмиваш ми се – каза тя.
– Никога – отвърнах. Погледнах към Бърди и сърцето ми се качи в гърлото. – Нали нямате нищо против, ако ви задам няколко въпроса за мама?
– Не си ли тук заради това?
Смехът на Бърди запълни балона мълчание и тя се облегна на плота, подпирайки се отзад с ръце, с широка усмивка, сякаш, какъвто и въпрос да имах, щеше да бъде приет с тази широка усмивка.
– Не знам как да го направя или откъде да започна.
– Просто започни както онзи път във втори клас, когато те беше страх да скочиш от високото.
Госпожа Бърди вдигна ръка във въздуха в благославящ жест.
– Е, да, Сейди ме бутна. Не беше съвсем скачане.
– Точно така.
– Ами аз намерих дневника на мама. В него е обобщавала годините си – не с истински подробности или имена, или точни дати, просто резюме на изминалата година с целите ѝ за следващата. Вярвала, че ако напише желанията си, всички те ще се сбъднат. И – странно и ужасно – повечето от тях се сбъднали. Без едно. С изключение на едно.
– Той – изрече Бърди.
– Кой е Той?
Бърди отвърна поглед.
– Той. – Въздъхна и се обърна към прозореца, остана загледана навън, към залива, много дълго, в празнота, съдържаща отговора, който исках и от който се нуждаех. Когато се обърна отново към мен, усмивката ѝ я нямаше, лицето ѝ беше затворено и спокойно. – Не ходи там, Ели. Вече няма значение. То е нещо, което тя преживя преди много, много години. Вписа го в живота си и продължи напред. Мога да ти разкажа всичко, което искаш да узнаеш за работите, които вършихме през онова лято, как помагахме за гражданските права, но не и за Него. Няма да говоря за Него. Защо не е изгорила този дневник?
– Мисля, че е смятала да го скрие или да го сложи някъде далеч. Но, Бърди, животът, който е описала, и животът, който е живяла, са две различни неща. Животът, който живееше, беше живот на организирано съвършенство, а животът, който описва, е живот на съкрушено и разбито сърце.
– Ще ти разкажа историята на това лято, но няма да ти кажа Неговото име. Не е честно и спрямо Него, и спрямо баща ти.
– Прочетох какво се е случвало… но това беше по-скоро обобщение за състоянието на разбитото ѝ сърце, а не за обстоятелствата.
– Ще поговорим.
Тя кимна в знак, че разговорът ни е свършил, и осъзнах, че колкото и да исках, колкото и да се нуждаех да чуя историята в този момент, трябваше да почакам. Тя обхвана лицето ми в дланите си.
– Прекрасно е да те видя. Толкова се радвам, че си тук. Винаги си била… за мен… като дъщеря.
– Не ме карай да плача – промълвих, но се засмях и целунах сладката ѝ буза. – Много ти благодаря, задето ме прие.
Със Сейди минахме през мократа трева до къщичката за гости. Спрях на половината път и се обърнах към нея.
– Знаеш ли, този списък, който майка ти направи преди малко… Същото е като моя брак. Но различно.
– Как? – запита тя, закривайки с длан очите си от сутрешното слънце.
– Този проклет списък. Нали знаеш, всичко, което трябва да го има, беше в него – здравите семейства, работата, здравето… като картина от Норман Рокуел[11] за “Образцово семейство от Атланта”. Списъкът със задължителните неща беше съставен, проверен два пъти, както би го направил Дядо Коледа. Едни и същи приятели, един и същ лутерански произход, един и същ колеж, сходно възпитание, стабилни родители. Всичко беше толкова “примерно”. Списъкът продължаваше и аз попълвах всяка кутийка.
Драсках във въздуха “чавки”, сякаш списъкът висеше във влажната атмосфера.
Сейди хвана ръката ми.
– О, Ели. Тогава какво според теб е сбъркано?
Беше време, знаех го, да изразя с думи страха си.
– Не мога да го конкретизирам. Просто това ужасно чувство в дъното на стомаха ми, че някой ми връзва стомаха на възел, както си правехме с ръцете като деца, а същевременно ме хваща за гърлото и стиска здраво. Ръсти влиза в стаята и аз искам да изляза. Докосва ме, аз се дърпам. Това е ужасно. Нямам представа какво става с мен. Чувствам… гади ми се.
Сейди спря на тревата.
– Знам.
– Какво искаш да кажеш с това “знам”?
– – Сериозно? Виждам те почти всеки ден. Виждала съм те как изчезваш в някакъв тих пашкул. Виждала съм как Ръсти ти крещи и как се извиняваш. Виждала съм те да си стоиш у дома, когато би трябвало да излезеш. Мислиш, че не забелязвам ли?
– Просто не съм намерила думите, с които да говоря за това, но знам, че нещо с мен не е наред. Мога да го поправя. Ако имам възможност просто да поседя на спокойствие и да разбера какво ми има, мога да го поправя.
Тя ме спря и положи ръце на раменете ми.
– Нищо ти няма. Понякога човек не може повече да търпи да то нараняват.