Тръгнах и после погледнах към Сейди.
– Никога не съм изричала на глас тези думи. Те са стояли заседнали в мен. Може би сега гаденето ще отмине.
Продължихме мълчаливо и когато стигнахме на верандата, тя взе дневника на мама от масата, където го бях оставила. Отвореният дневник се захлупи на дъските на верандата, страниците се сплескаха като жена, паднала в официалната си тюлена рокля, изпомачкани и стърчащи на всички страни.
Тя направи гримаса.
– Съжалявам.
Наведох се да го взема, но тя ме изпревари, грижливо го вдигна и го отръска от мъха и листата. Една страница, пожълтяла и сгъната на четири, изхвръкна и заседна в цепнатина между дъските на пода. Загледахме се в нея, сякаш хартията можеше да се вдигне и да отлети като живо същество.
– Това е рисунка, която нарисувах, като бях на девет години.
Взех листа, разгънах го и посочих към горния десен ъгъл, за да покажа на Сейди датата.
– Какво е това?
– Казва се “Новата Пепеляшка”.
Подадох ѝ листа.
– Пастелна рисунка – Пепеляшка напуска замъка с куфар. Дори си е хвърлила обувката на земята. – Посочи. – В калта. Сякаш казва: “Оставете, махам се оттук”.
– Мразех рисунката в книгата, където Пепеляшка седи до пепелта в огнището и плаче ли, плаче. Помня, че си мислех: “Голяма си, защо просто не си вземеш нещата и не се махнеш?”. – Взрях се за миг в рисунката. – Знам, че написах и разказ към нея, но нямам представа какво е станало с него.
– И майка ти е запазила само тази твоя рисунка?
– Не, имаше цяла кутия със стари рисунки, но тази беше в дневника ѝ. Опитах се да намеря кутията, но не успях. Помолих татко да я потърси.
– Чудя се защо е оставила само тази в дневника си.
– Нямам представа. Държеше заключени разни странни неща.
– Какво друго?
– Това стихотворение – казах и ѝ подадох скъсан лист. – Е, не е точно стихотворение… но мисля, че е трябвало да бъде, или е част от нещо друго.
Тя го взе и го прочете. Когато вдигна поглед, каза:
– Който и да го е написал, я е обичал много.
Взех стихотворението.
– Знам. Затова е толкова объркващо. Искам да кажа, как едно такова чувство си отива? Просто си отива?
– Това се опитваш да разбереш, нали?
Кимнах.
– Отчасти.
– Не бързай. Говори с мама и ми се обаждай по сто пъти на ден, или изобщо не се обаждай – както ти искаш. Флиртувай с Хъч.
– Не флиртувах с Хъч. Вече не знам как да флиртувам. И вярвай ми, той може би още трепва, като чуе името ми. – Замълчах. – Има ли начин как да ти благодаря?
– Грижи се за себе си – каза тя и ме прегърна за довиждане, оставяйки ме с дневника на мама и със собствения ми избор.
***
Новата Пепеляшка
От Ели Едингтън, на девет години
Скъсаното стихотворение, намерено в дневника на Лилиан Коулфелд Едингтън
Какво си ти
Ти си… всичко, което някога съм искал.
Ти си… моята орисана; моето всичко; моята съдба; моите щастливи заеършеци.
Ти си… моята любовна история, която промени света.
Ти си… каквото винаги съм искал и не съм знаел, че искам.. Ти си… онази, която съм очаквал.
Ти си… мястото, към което винаги са водели всичките ми пътища.
Ти си… жива в сърцето ми и никога няма да си отидеш; дом; моя завинаги.
Ти си… онова, което всички наричат любов; ключът и ключалката – и двете.
Ти си… моето най-уязвимо място; моя; моето най-нежно сърцебиене.
Ти си… заседнала в душата ми.
Ти си… наградата, че стигнах толкова далеч, че бях толкова смел.
Ти си… отговорът на всяка молитва – на всички до една. Ти си… причината за всичко, което стана преди.
Дванайсет
Бейсайд изглеждаше построен точно за това – изцяло да изгубиш времето си и самия себе си. Нямам представа дали това е била целта на основателя и не бях длъжна да се поддавам, но този дар беше тук, готов да бъде взет.
Устоях на подтика да направя списъка. О, списъкът… Исках да направя списък на нещата, които имах нужда да свърша в този първи ден. Би трябвало да махна писалките от дома, също както човек маха шишетата с алкохол от дома на някой алкохолик.
Същата сутрин звънях четири пъти на Ръсти, но той не отговори.
Затворих, разстроена, и отидох в града. Неочакваната и внезапна поява на залива иззад дърветата и пътните знаци ми отне дъха, когато завих зад един ъгъл и не бях готова за гледката на слънчевите пайети, пръснати по вълните.