Представих си мама в Бейсайд, а после в Атланта; запитах се какво ли са представлявали тези две отделни съществувания. Изпитвах нужда да я видя на Пийчтрий Стрийт, в “Пидмонт Драйвинг Клъб”, в дома ѝ, с рокля, пристегната с панделка на кръста. Един график би могъл да ми помогне – нарисувана схема, базирана върху нейните дни през 1960 и 1961 година. Другите хора откриваха смисъла в своите думи, но аз откривах моя в рисуването. Щях да отида в книжарницата да изровя книга за историята на Атланта, но първо щях да се отбия да купя зеленчуците, които Бърди ме помоли да взема от “При Папи”, което, както обяви, било “абсолютно единственото място, откъдето да купиш пресен зарзават”.
В мига на запознанството с Папи се усмихнах. Беше по-възрастен от всичките ми лични познати.
– Здравейте, госпожичке – поздрави той.
Бялата му коса стърчеше на разни страни, плешивото му теме лъщеше. Бръчките, врязани в лицето му, като че ли съдържаха история, която може би един ден щях да имам щастието да чуя. Белег във вид на светкавица тръгваше от ъгъла на дясното му око и стигаше до слепоочието.
– Здравейте, господин Папи – казах. – Аз съм приятелка на госпожа Бърди и тя ми каза, че единствено тук се купува зарзават.
– А, да. Тя знае.
Избрах два големи домата, една краставица и глава кромид, голяма колкото юмрука ми, и ги пуснах в кафявата книжна торба. Подадох парите на Папи.
– Днес ще правите салата от лук, краставица и домат?
– Познахте – отвърнах.
– Е, сега съпругата ми знае как да прави салата.
Отправи поглед към небето, после се усмихна.
Бърди ми беше казала, че ще направи това – ще спомене съпругата си по някакъв начин, макар да била починала преди десет години.
Аз кимнах.
– Бас държа, че нейната салата е по-добра от моята – казах и оставих монетите на дървения плот, който в действителност представляваше просто парче шперплат върху две стари буренца.
Той ги преброи бавно, после се усмихна.
– Благодаря.
– Ще се видим утре.
Взех торбата.
– Утре със сигурност – каза той. – Сега вървете да вършите каквото трябва да вършите днес и приятен ден.
Исках да се обърна и да изкрещя към него: “Само да знаех какво да правя, щях да го направя”, но просто пуснах широка усмивка.
***
Маркирах на странична улица близо до книжарницата и осъзнах, че е можело да измина двете преки пеша. Влязох в магазина и прашно-сладката миризма на книги изпълни сетивата ми. Върнах се в началното училище, скрита в библиотеката през обедната почивка, защото това означаваше да не ми се налага да разтоварям с усмихващите се красиви хора. Тогава всички в училище май бяха наясно какво е да си щастлив човек. Аз знаех единствено как да имам възли в стомаха, което не ми позволяваше да отварям уста и да изказвам нещо смислено. Разбира се, преодолях го в предпоследния клас на гимназията, но не без върховно усилие на волята и подбутване отзад от Сейди.
Книжарницата беше тиха и оживена точно като гора – движението е видимо, но става възможно най-тихо и благоприятно. Лавиците с книги се бутаха една върху друга в цялото помещение, както многолюдно парти от плахи хора, които чакат някой да ги заговори. Проправих си път сред щандовете и отминах няколко жени, които вземаха книги от рафтовете и четяха написаното на задните корици. Измънках “извинете” и успях да стигна до касата, където нямаше никого.
Надигнах се на пръсти и се огледах в търсене на човек, който да прилича на продавач. Девойка изникна иззад ъгъла, от което аз стреснато се разсмях.
– Здравейте – поздрави тя. – да помогна с нещо?
– Не ви видях.
Наведох се над плота, за да видя откъде всъщност беше изскочила.
– Описи.
Посочи към пода, където бяха струпани купчинки документи.
– Търся книга за историята на Атланта, особено за времето от петдесетте до края на седемдесетте години. С илюстрации – допълних.
– Ммм…
Загледа се някъде встрани от мен, към улицата. Дългата ѝ тъмна коса падаше по гърба, сините ѝ очи се присвиха замислено.
– Сетих се – изрече, излезе иззад щанда и ми даде знак. – Елате.
Вървеше и говореше, а аз се сдържах да не се засмея, защото очевидно беше много млада с тази своя жива походка, вееща се коса и срязани джинси, но говореше и се държеше така, сякаш е собственичка на магазина.
– Имаме различни исторически книги, но мисля, че най-доброто за това, което ви трябва, е “Атланта и околностите”. Имаме и хубави книги с илюстрации, каквито се правят за всички места в Юга. Имаме една от 60-те години, сигурна съм. Ако я няма тук, книжарницата ще я поръча или аз ще я поръчам за вас. – Спря пред рафт с купища големи книги; измъкна една. – Ето.