Книгата бе голяма колкото семейна библия и аз отгърнах корицата.
– Благодаря – казах.
– Няма проблем. Можете да разгледате и тези, ако желаете. – Прокара пръст по гръбчетата на книгите, все едно бяха деца. – Възникнат ли някакви въпроси, казвам се Ашли и ще бъда на щанда.
– Окей, Ашли. Благодаря.
Опитах се да си представя моята Лил или дъщерята на Сейди – Кенз, да говорят така, но не успях. Винаги съм си прехапвала езика, за да не кажа на Лил да махне “в смисъл” от речника си. Избрах две книги и тогава осъзнах острата миризма на маслени бои, която последвах като парфюм до задната стаичка, за да се натъкна на съкровище – магазин за художници, свързан с книжарницата.
Самата постройка имаше вид на котка, свита в сън, разположена на ъгъл така, че книжарницата гледаше към главната улица, а кафенето и магазинът за художници – към страничната. Сложих книгите на масичката за кафе и започнах да ровя за рисувателен картон и хартия за списъка. Когато гласът на Хъч изпълни помещението, аз вече се усмихвах.
Той не изрече името ми, но познах гласа му.
– Ашли, закъсняваш за плуването. Ела. Татко ти ще убие първо мен, после и теб.
Последва гласът на Дрю:
– Ашли, идвай.
Аз стоях с онази усмивка, глупавата, чистосърдечната усмивка, без никакъв грим, с мизерни шорти и излиняла ленена риза. Те ме видяха едва когато се обърнаха към вратата, махвайки на момичето, което предположих, че е дъщерята на Дрю – излиятелната Ашли.
Усмивката на Хъч беше истинска и свободна; винаги е била. Спря на място със смях.
– А, здравей, Ели. Тъкмо щях да ти звъня.
Гласът му накара сърцето ми да пропусне един такт, както винаги, когато той изричаше името ми. Понякога гласът променя ритъма на сърцето.
– Здравей, Хъч. – Дръпнах ризата си, сякаш щеше да промени факта, че на корема ми имаше огромно доматено петно от сергията на Папи. – Май все те срещам, когато съм във върховна форма.
– Разбира се, че си във върховна форма. Не би могла да изглеждаш другояче.
Ашли дойде, метнала на рамо найлонова торба с надпис DOLPHINS.
– Познавате ли се?
Погледна баща си, после към Хъч и към мен.
– Да, стари приятели – поясни Хъч.
– Много стари – добави Дрю.
– Страхотно – каза тя, превръщайки се в тийнейджърка. – Закъснявам, татко.
Хъч посочи към книгите.
– Проучване?
Кимнах.
– Нещо от Бърди?
– Още не – отвърнах.
– Ей – обади се Дрю. – Трябва да вървим, приятел.
Хъч се обърна към мен.
– Ще се видим по-късно, нали?
– Да – казах.
Хъч се отдалечи с големите си стъпки и бавните си движения и изчезна. Исках да си спомня, наистина да си спомня, защо се бяхме разделили. Разбира се, както с всичко останало, и в това имаше връхна точка, събитие плюс още едно събитие, натрупващи се моменти, но кога бе започнал краят?
***
Беше след триседмичната ми стачка, когато сторих това, което бях учена да върша всяка седмица – обадих се на мама в неделя следобед. Беше рязка и груба с мен.
– Какво има, мамо? Добре ли си?
– Много се тревожа за теб и Хъч.
– Добре сме си. Защо да се тревожиш?
– Говоря сериозно, Ели, скъпа. Осъзнаваш ли, че ходиш с момче, което живее в каравана и е било в затвора? Мислила ли си изобщо за това?
От разръфаните ръбове на думите ѝ капеше гняв.
– Да, осъзнавам. Обичам го. И затворът е бил за малолетни. И не е бил виновен. Наистина, мамо, смяташ ли, че е избирал къде и с кого да расте?
– Ти наистина ли мислиш, че може да бъде част от това семейство?
– Престани – бях казала. – Престани.
– Живяла съм повече, Ели. Знам какви са последиците, когато обичаш неподходящ човек. Правиш избор и после трябва да живееш с него. Всички го правят. Така става. Не виждаш ли колко ужасно може да бъде? Не можеш ли да видиш?
– Не. – Бях се разплакала, но спрях. – Това е лудост. Престани. Хъч е най-невероятният мъж, когото някога съм срещала. Престани да го превръщаш в някакъв друг.
Тогава мама започна да прави нещо, което никога досега не я бях чувала да прави – заплака. Думите излизаха посред изхлипванията.
– Не ме мрази, Ели. Не мен трябва да мразиш. Просто знам. – Пое си дъх като кечър в бейзболен мач: победата е единствената цел. – Той не е подходящ за теб.
Някаква малка подлост у мен си представи мама да плаче без сълзи, сухо, да хлипа само като звук.
– Не те мразя, мамо. Но обичам Хъч.
Гневът ми ме ядеше дни наред. Обадих се на татко и го помолих, ако може, да говори с мама, ако може, да я накара да разбере, че не е права и че ме наранява, като не вярва в мен или в решенията ми.