Татко не преставаше да нарежда със спокойния си глас, че ако говори с мама, няма да има никаква полза и само още повече ще я ядосаме. “Наистина, каза ми, просто се откажи. Тя ще надделее”.
Но не надделя. Обаждаше ми се и ме умоляваше, оставяше дълги съобщения на телефонния ми секретар за моето бъдеще и за решенията ми, и колко не съм наясно как едно решение променя всичко. Избрах най-жестокото от всички действия, с които раз-
полагах – никакво действие. Не ѝ обръщах внимание и знаех, разбира се, че това ще я подлуди. Гневът помежду ни растеше като жив звяр с остри нокти, когото не можехме да надвием. Накрая тя се обади и се извини с думи, сухи като напукана земя: “Мразя те, задето мислиш, че съм жестока. Сега ще те уважа дотолкова, та да те оставя да правиш собствените си грешки”.
Това беше толкова близо до каквото и да било извинение, което можех някога да получа от нея, че направих избора да простя, защото ми бе известно, че от нея няма да дойде нищо повече. Това половинчато разкаяние беше най-доброто, на което бе способна.
Скоро след това Ръсти ме заговори в библиотеката. С думите на мама ли започна блуждаенето ми, или с поканата на Ръсти?
Къде всъщност започва всичко?
Спомних си тези неща, докато бродех сред рафтовете и избирах хартии и рисувателни въглени, моливи и бои. Купчината ми на масичката за кафе до двете книги растеше, докато една жена не дойде, за да попита дали имам нужда от помощ. Погледнах я и помислих, че сигурно я гледам така, както бих я гледала, ако ме бе събудила от дрямка или сън – объркана и като в мъгла.
– Да ми помогнете ли? – запитах.
Тя се усмихна, сякаш беше виждала този поглед и преди – изгубен в магазина за художници. Беше дребничка. Мислено я оприличих на бекас. Имаше тъмнокестенява коса като пера, докосващи вятъра, и малка уста, чуруликаща приветствия. Протегна ръка, за да стисне моята.
– Аз съм Лиона Риърдан. Мога ли да ви помогна да изберете нещо?
Стиснах ръката ѝ.
– Здравейте, аз съм Ели. Мисля, че си намерих всичко. Предполагам, просто трябва да платя.
Лиона, която изглеждаше на моята възраст, говореше бързо, но с южняшкия акцент, който правеше говора ѝ да изглежда по-бавен, отколкото е в действителност.
– Е, сигурно сте художничка.
– Или се мъча да бъда – уточних.
– Не, не. – Тя грабна част от покупките ми и се запъти към касата, говорейки през рамо. – Като писателите – ако пишете, значи сте писател. Ако рисувате или… каквото и да е… значи сте художник.
– А вие художничка ли сте?
Грабнах шепа рисувателни въглени и я последвах.
– Художничка ли? Не. Писателка. Опитвам се.
Последвах я.
– Проучване?
Посочи книгите.
Само на Юг, помислих си, такова любопитство се смята за учтиво, а дори не бях свикнала хората да задават толкова много въпроси.
– Да, онова мило момиче Ашли ми помогна да ги намеря.
– Най-добрата ни служителка на милион километри наоколо – подчерта Лиона.
– Познавах баща ѝ в колежа.
Бръкнах за портфейла си.
– Значи сте на гости в Бейсайд?
– Да, отседнах у Бърди Уъртингтън за известно време.
– О, да. Чух, че сте там. Ванс Хилман ми каза.
– Кой?
– Тукашният аптекар.
Посочи през витрината, все едно трябваше да знам къде се намира аптеката и кой е Ванс Хилман.
Вдигнах рамене.
– О, той не ви познава. Чул го от Бици, дето са приятели с пазача на Бърди.
Изсмях се високо.
– Знам, знам – каза Лиона. – Малките градове.
– Чудесно е, предполагам. В известно отношение.
– Е, добре дошла от Атланта. Радвам се, че сте тук.
– Магазинът е удивителен. Брилянтна идея е да се комбинира изобразително изкуство с книги. Толкова е симпатично.
– Точно така. – Усмихна ми се така, та повярвах, че съм казала точно каквото трябва, за да станем приятелки завинаги. – Точно това исках да направя – потвърди тя.
– О? – изрекох. – Вие сте собственичката на магазина?
Тя започна да натиска клавишите на касовия апарат, въвеждайки покупките ми в компютъра, съсредоточено изплезила крайчеца на езика си от ъгъла на устата.
– Ъхъ. Притежавам го. Тревожа се за него. Плащам за него. Управлявам го. Да можеше само всичките ни служители да са като Ашли. – Натисна един клавиш на компютъра. – Окей, сметката ви е двеста двайсет и пет долара и шейсет цента. Харесвате хубавата хартия, а?
– Плътната, от памук. Да. Любимата ми е.
Подадох ѝ кредитната си карта “Америкън Експрес”.
Махнах за довиждане и когато стигнах предната част на магазина, спрях да прочета афиша, подпрян на витрината. След три дни щеше да се проведе фестивал на книгата. Усмихнах се.