– Разкажете ми за един момент. Само за един.
– Походът на свободата. – Тя поклати глава. – Този беше най-ужасният. Той беше отишъл да вземе майка ти от Техническия институт в Джорджия и после направо да посрещнат автобуса в Монтгомъри, но спукали гума. Аз бях там – в Монтгомъри – и ги чаках. Родителите ми мислели, че всички сме на плажа за целия ден – двадесет и първи май. Известно ли ти е нещо за този поход?
Поклатих глава.
– Срам ме е да го кажа, но знам твърде малко. Не мога да повярвам, че мама никога…
Бърди вдигна ръка.
– Тя се опита да забрави онези дни, доколкото можа, а понякога забравиш ли лошото, трябва да забравиш и хубавото. – Замълча, после си пое дълбоко дъх. – Нали разбираш, походите на свободата трябваше да бъдат проба за десегрегационните закони. Белите да стоят отзад, а чернокожите – отпред. Всички знаеха, че ще има неприятности… всички. Дори ние бяхме наясно. Божичко, надявахме се да няма, но имаше.
– Как?
Бърди поклати глава.
– О, никак не ми харесва, че тези истории са загубени за вашето поколение. – Тогава се засмя. – Говоря като затънала в старите времена. Както и да е… Губернаторът обеща да защити автобуса.
– От какво?
– О, Ели – от Ку-Клукс-Клан, от снайперисти и сърдити южняци, от тълпи. Казват, че автобусът пътувал с над сто и четирийсет километра в час по магистралата под защитата на магистралните патрули на Алабама. И забележи… точно когато грейхаундът[12] стигнал границите на Монтгомъри, магистралният патрул се отделил от него. На автогарата, където всички чакахме, тълпите пребиха хората от автобуса. Полицията дори не ги спря. Нападнаха и новинарските екипи.
– Мама беше ли там?
– Не. Разбираш ли, точно там е въпросът. Не веднага. Те закъсняха. Когато пристигнаха, боят беше свършил. Край. Това, което тя направи, Ели, беше да помага да водят хората в болница. Полицията не пожела да помогне дори с това. Тя беше ангел отмъстител, викаше, крещеше, помагаше.
– Сигурно си била бясна.
В този момент чашата ми вече беше празна.
– Бясна и жива. Да, бяхме по-живи от когато и да било. Не разбирах, че най-добрата ми приятелка се е влюбила. Така беше тогава – всички се гърчехме в спазмите на страстта и аз не забелязах какво става с нея. Ето защо – той не беше за нея. – Госпожа Бърди спря и се вгледа в мен. – Не беше. А аз мислех, че тя знае най-добре, че знае как стават нещата и няма да стигне по-далеч от едно потно алабамско лято. Тя беше умна жена – най-умната, която познавам – как можа да се увлече по толкова неподходящ мъж? Бяхме в бара след размириците и когато я погледнах, разбрах, че. Го обича. Не както обичаш кученце или както си привързан към плажа или към най-добрата си приятелка, а както обичаш, когато в целия свят няма нищо друго, освен мъжът пред теб – неговото докосване, неговият глас, присъствието му. Така, както желаеш, когато няма нищо, което не би направила за него. Тя беше загубена и аз го забелязах прекалено късно, за да ѝ помогна или да я спра.
Наведох се напред.
– Защо е бил толкова неподходящ?
– Беше диво дете. Момче в мъжко тяло, обичащо всичко и всички. Дядо ти и баба ти – нейните родители – никога нямаше да го одобрят. Той никога нямаше да стане истинска част от семейството. Тя щеше да бъде принудена да се отдели от всичко, което познава, за да бъде с него. Той живееше… различен живот.
– Е, може би затова го е обичала.
– Разбира се, това е част от причините. Но той не беше мъж за женене, а тя му даде сърцето си. Когато осъзнах, че сърцето ѝ е изгубено, вече беше прекалено късно и за двамата.
– Как?
Сега Бърди стана.
– Стига засега, Ели. Защото тук е ключът – трябва да вземеш това, което ти казах, и да разбереш дали е достатъчно.
Чух гласа на майка си в тази жена.
– Знам. Мама винаги ми казваше, че искам прекалено много., че съм прекадено много, че с мен всичко е прекадено много. Мислиш ли, че можеш да искаш прекадено много? – запитах. – Наистина да искаш прекадено много, така че никога нищо да не е достатъчно?
– Разбира се. – Бърди вдигна ръка. – Осмисли го, Ели. Предстои ти много да узнаеш, да почувстваш и да разбереш. Не може ли да е достатъчно да знаеш, че майка ти е обичала и е загубила?
– Не мисля така – отсякох. – Наистина не мисля. Все пак ще се опитам. Но навярно, госпожо Бърди, и вие не умеете да искате толкова малко, та да се задоволявате с нещо, което дори не се доближава до достатъчното.
– Може и да е така, Ели.
– Ще ми разкажете ли малко от легендата за вашата Лятна къща?