– Легенда ли? – Тя се засмя и поклати глава. – По-скоро слух. Говори се, че отседнеш ли в тази къща, истината се разкрива и виждаш живота си по нов начин, с ново разбиране. Според мен просто близостта на залива е причината. Нищо магическо. Просто тук обикновено идват търсещи хора. Но не казвай на никого, че мисля така – легендата е хубава, заслужава си да се предава. Наистина това се случва – слухът става история, после легенда. Така че нека просто да го оставим така.
Намигна ми.
– Дадено.
Прекосих моравата към къщата за гости, чувайки въпроса на Бърди в шумолящите палмови листа. Достатъчно ли беше?
Мама е загубила. Всички губят. Тя е била влюбена. Когато човек е влюбен, сърцето не може да си представи своята загуба. Когато срещнах Ръсти, разбира се, не си представях, че думите му може да ми причинят загуба или болка, защото тогава те бяха само мили.
***
Ръсти бе дошъл при мен, когато учех за изпит по история. Въздухът в библиотеката беше изпълнен с красивата комбинация от прах и хартия. Седях в едно уютно местенце в най-далечния ъгъл, с коса на опашка и молив, затъкнат в ластика. Бях потънала в проследяването на битката при Ватерло, когато Ръсти Калвин ме потупа по рамото.
– Здравей, сладка Ели.
Винаги поставяше думата сладка пред името ми. Това ме караше да се изчервя. Познавах го. Всички познаваха Ръсти. Беше един от купонджиите в момчешката студентска организация в университета; от елита на Атланта; от момчетата, които допускаха само най-красивите да се сближават с тях. Беше ходил с повече от половината момичета в моята момичешка организация, беше ми известен само като част от периферията на живота ми. Имаше нужда от молив. Имаше нужда да узнае дали имам плана на четвърта глава за теста. Дадох му и едното, и другото.
Той седна да учи в кабинката до моята. Когато прибрах листата и книгите си, когато си опаковах раницата и станах, за да си тръгна, той също си тръгна, канейки ме небрежно на партито, на което тъкмо отивал.
Кръстопътища. Всички ги имаме и често ги виждаме едва в ретроспекция. Това беше моят. Хъч беше заминал извън града с отбора по ръгби, за който играеше, а аз привършвах с ученето. Нищо сложно. Единствено това, и после всичко се промени.
Влизането в групата на красивите никога не ми е, било цел. Никога не е било стремеж или дори потребност. Съблазнителната потребност да бъда част от тях отново и отново, се промъкна в живота ми тогава. Бавната гибел на моята връзка с Хъч никога не е имала нещо общо с угасване на чувствата към него. Или може би имаше, но аз твърдях, че няма. Бих казала, че разстоянието помежду ни беше само защото исках да разперя крила, защото исках да правя нови неща и да имам нови приятели. Новото.
Ръсти беше търпелив, докато неотстъпно преследваше сърцето ми. Казваше, че приема да обичам друг и просто иска да бъдем приятели. Канеше ме на всяко парти, на всяко пътуване, на всяка екскурзия до езерото с думите: “Хайде, ела, просто като приятели”. Канеше, флиртуваше, подаряваше подаръци, пътувалия и дълбоки сърдечни разговори, каквито не съм имала с него оттогава. Разбира се, бил е наясно, че ще настъпи точно този ден, точно този момент, когато няма да бъдем просто приятели, и чакаше.
Разбирам, че решенията са комбинация от по-малки актове на избор, които се натрупват с времето, затова да се каже, че внезапно и необяснимо целунах Ръсти Калвин на едно парти, е донякъде истина и изобщо не е истина. Истината е, че не съм искала да нараня Хъч, не съм искала той да минава с колата си край партито на поляната и да ме види с Ръсти, не съм искала “да изневерявам”. Но го бях направила и Хъч беше видял, и го е заболяло.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд
в Навечерието на Нова година, 1961 г.
На двайсет и една години
Знам, че това са само пет случайни думи,изречени подред. Само думи: “Обичам теб и само теб”. И все пак са думи, които означават всичко.
Как можех да му повярвам? Гушех се измръзнала и празна в онази каравана и позволявах думите му да ме утешават, карайки ме да му вярвам, да ме успокояват, карайки ме да разбера, че Той ме обича – мен и само мен.
Когато бяхме сгушени и затоплени в леглото Му, тогава Той ми каза най-ужасното нещо: “Заминавам за една година”. Трябвало. Бил подписал договор с Корпуса на мира да отиде в Африка за цяла година.
Каза, че имал нужда да го направи – разбирал го за себе си. Трябвало да опита и да внесе промяна в този свят, това, което направил миналото лято, донесло само болка на някои хора. Помоли ме да Го чакам. Каза ми да Го чакам. Просто да вярвам и да чакам.