Но как можех да му вярвам? Най-напред Той ме предаде и тогава, когато ме привлече пак в леглото си, ТОГАВА ми казва, че отново заминава?
Как можех да чакам?
Как можех да му вярвам?
Четиринайсет
Върнала се в къщата за гости на Бърди, седях в големия шезлонг с лице към прозореца, който гледа към задния двор, предлагайки изглед към залива, и поглъщах разказа на Бърди, когато се почука. Станах и разтърках очи, докато вървях към вратата.
Хъч стоеше на предната веранда и остъргваше калта от обувките си в страничния дървен ръб.
– Здравей.
Той вдигна поглед и се усмихна смутено.
– Помислих, че те няма. Почуках няколко пъти.
– Здравей – отвърнах с усмивка. – Съжалявам, не съм те чула.
– О! – измънка той, полюшвайки ръце напред-назад, все едно люлееше дете. После плесна с ръце. – Надявам се, нямаш нищо против, задето се отбих. Дрю и семейството му събират пари за някаква мисия в Мобайл, а “Брейвс”(Бейзболен клуб) не играят довечера…
– Опция за в краен случай? – запитах, но се усмихнах.
Това каза, когато ме изостави. Не мислех, че помня въпросните думи. Изричането им ми се стори жестоко тогава и бях заровила спомена: Хъч стои в коридора на апартамента и ми казва, че се е уморил да бъде “опция за в краен случай”, след като съм направила всичко, което съм искала да направя. Яростно бях отрекла, макар че думите му звучаха искрено.
Бях му казала: “Не го чувствам така”. А той беше отговорил: “Е, така постъпваш”.
Сега той само ме изгледа, все още с усмивка, но без думи.
– Шегувам се, Хъч. Шегичка.
Той кимна.
– Искаш ли да влезеш?
Задържах вратата отворена.
– Не. Може би не. Обаче ти искаш ли да пийнем по бира в “Кроуфиш Джо”?
– Една бира ли? – Засмях се. – Не съм пила бира от… – И тогава спрях, като си спомних за двете ни със Сейди в “Уор Ийгъл Клъб”. – Не съм пила бира от “Уор Ийгъл Клъб”.
– Господи, момиче. Сериозно ли говориш?
– Преди няколко дни.
– Нещо, което искам да знам, ли е? – Засмя се, потърквайки наболата си брада. – Сериозно, преди няколко дни?
– Глупава история… Бяхме със Сейди в Обърн миналата седмица. Само да се преоблека, наистина бързо, и отиваме – казах. – Добре ли е?
– Разбира се.
Дадох му знак да влезе.
– Ще ми трябват две секунди. Влизай.
Той се поколеба, после влезе, но остана до вратата. Насочих се към задната част на къщата и извиках:
– Една минута, обещавам.
Реших да сложа рокля с тънки презрамки и обикновени чехли. Развързах опашката и пуснах косата си, но без да я сресвам. Нанесох бързо спирала на миглите, розово червило и излязох от спалнята.
– Да тръгваме – казах. – Готов ли си?
– Разбира се.
френските прозорци бяха отворени и все едно седяхме вътре и същевременно навън. Но не бяха като никои други френски прозорци, които съм виждала; представляваха парчета шперплат със стъкла – криви и крехки – в средата. Помещението беше претъпкано и прекалено горещо.
– Хубавичко, а? – попита Хъч, докато ме водеше към маса близо до бара, опряна до стената.
– Много – отвърнах и седнах на един разклатен стол. – Точно както ми харесва.
– Не ти вярвам – възрази той. – Имам чувството, че си свикнала с нещо доста по-различно.
– Няма значение с какво съм свикнала. От значение е единствено какво харесвам.
– Седни – покани ме той тихичко. – Ще ида да донеса две бири.
Когато се върна, държеше две чаши студена бира и менюта.
– Благодаря – казах. Той седна срещу мен и започнахме да четем менютата в мълчание, после аз затворих моето. – Не съм особено гладна.
Той погледна менюто си.
– Трябва да опиташ царевичните бухти. Просто ги опитай.
Кимнах в знак на съгласие.
– Окей.
Той затвори менюто си, поръча за двама ни и тогава изстреля:
– Разкажи ми всичко за себе си, Ели.
– Е, какво искаш да знаеш всъщност? Известни са ти фактите – омъжена съм за Ръсти от двайсет и две години. През цялото време живеем в Атланта – в същата къща дори. Лил вече е на деветнайсет години и е в лятно училище… Всъщност това е.
Свърших с фактите точно когато сервираха храната ни.
– В никакъв случай не е само това. Видях статията в “А. Дж. К.” за картините ти. Разкажи ми за тях.
Пъхна една бухта в устата си и се облегна назад усмихнат.
– Да, това. Ами преди около десет години започнах. Всичко стана, защото исках да изненадам мама с картина за градината ѝ. Беше вманиачена по градината си.