– О, помня!
Сърцето ми се устреми към Хъч и отвърнах поглед, за да продължа.
– Както и да е… Опитах да нарисувам цялата градина, но разбрах, че съм обсебена от едно-единствено цвете. Ето така започнах и още продължавам. Предполагам, в действителност не бих могла да престана. Има повече цветя, отколкото някога бих могла да нарисувам. Дори когато някое цвете изглежда обикновено, погледнеш ли го отблизо, в него има нещо изключително.
– Точно като теб.
Гласът му беше тих и искрен. Говореше сериозно. Казвал го е и преди.
– Това е… мило.
– Ходила ли си на курсове или нещо подобно?
– Да. Изкарах няколко курса в института по изкуствата. Но истината е, че винаги съм го правила за себе си – заради времето в ателието и на тавана. Заради усещането, когато рисувам. Заради това как се чувствам, докато рисувам. Не ме разбирай погрешно – изложбата беше едно от най-изключителните неща в моя живот, а и последната вечер с майка ми… но рисувам предимно заради чувството, което изпитвам, когато съм вътре.
– Знам.
Наклоних глава.
– Аз съм така с моите проекти…
– Като този ли? Проектът “Жена на годината”?
– Точно така. Значи не си открила… нищо?
– Открих.
Докато ядяхме царевични бухти и пиехме студените си бири, разказах на Хъч каквото научих от Бърди.
– Невероятно. Майка ти.
– Знам. Почти не мога да си представя тази жена.
Той вдигна празната кошничка.
– Така. – Усмихна се. – Не беше гладна?
– Да вземем ли още?
– Да.
Той даде знак на сервитьорката и още две бири заедно с пълна кошничка се приземиха на масата ни.
Беше опрял ръка на масата, протегнал левия си крак. Усмихна ми се с искрената приветливост, отворила сърцето ми през всичките онези години, немерено благородство, което запълваше празнини. Ленивата влажност на ресторанта на открито отпускаше стегнатата хватка на топящата се граница между миналото и настоящето.
– Само това знам – завърших.
Мълчанието ни раздели, пропастта помежду ни, която се бе затворила, отново зейна широко.
Той се засмя и аз го погледнах. Гледаше към другия край на помещението.
– Старият Томи е там. – Кимна към един мъж на бара. – Няма представа в какво се забърква тази вечер.
Барът представляваше дълго парче шперплат, цялото в белези, чиято повърхност беше намазана с прекалено много слоеве шеллак, сякаш блясъкът донякъде би могъл да компенсира евтиния материал. Жена на моята възраст, от онези, признатите за красиви, момичета южнячки от крайбрежието, държеше шот с текила. Усмихна се на мъжа до себе си. Не виждах лицето му, но сигурно и той се усмихваше.
– Какво? – запитах.
– Онзи мъж. Забърква се с най-опасната патология. – Хъч се наведе напред и прошепна с гласа, който толкова обичах: – Доброто момиче се отваря. Най-опасната от всички жени в дивото.
– Какво?
Исках да го докосна, но не го направих.
– Това е Бици Морган, приятелка на Дрю. Запознах се с нея снощи. Абсолютното добро момиче. Нали разбираш – пълна отличничка в гимназията; завършила Университета на Алабама с грамота; никога не се е занимавала с наркотици и не се е забърквала в разни неприятни истории; омъжила се за гаджето си от училище и му народила четири красиви руси синеоки деца. Членува в “Джуниър Лийг”, оглавява родителско-учителската асоциация, всеки ден тича по почти пет километра, преподава в неделно училище. Такива ми ти работи.
Въздъхнах.
– Не ми изглежда плашещо.
– А, защото не знаеш останалата част от историята.
– Май напоследък това ми е най-големият проблем.
Той се усмихна широко.
– Бици Морган явно открила, че милият ѝ съпруг е мил не само с нея. Всъщност не само с жени. Така че сега и само сега тази латентна патология излиза с рев на повърхността.
– В смисъл?
Тогава наистина го докоснах, но само опакото на дланта му, точно над китката.
– Като спяща ракова клетка, съживена от подходящ катализатор, тя официално ще се отвори тук и сега. С текила.
Засмях се прекалено високо. Бици и мъжът се обърнаха и ни изгледаха.
– Трябва да тръгвам – каза той, извади портфейла от задния си джоб и остави двайсетачка на масата. Изправих се, Хъч също стана.
Стояхме посред паркинга, колата му беше паркирана до моята.
– Значи ще се видим? – запитах.
– Разбира се. Беше забавно. Моля те, обади ми се, ако научиш още нещо. Но мисля, че утре ще отида до музея в Монтгомъри, ще се поровя в старите микрофилми и ще видя дали мога да намеря снимки от похода– Искаш ли да дойдеш с мен?