Мълчание като купол се спусна над нас и аз се облегнах в него, почивайки си за миг.
– Ще дойдеш ли? – попита той усмихнат.
– Да, страхотна идея. И ще се опитам да намеря още имена.
– Чудесно. Ще ти се обадя сутринта.
Той се усмихна, а сетне се прегърнахме – непохватно, без да знаем какво да правим с ръцете си, с телата си, които някога се бяха сливали с лекота.
– Чао! – казах и се плъзнах на шофьорската седалка.
Изчаках и го оставих да излезе пръв от паркинга, защото ръцете ми трепереха.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд
Навечерието на Нова година, 1961 г.
На двайсет и една години
Когато се прибера у дома, фактите за Неговото предателство започват да си пробиват път в душата ми като личинки, ядящи вярата ми. Не му вярвам. Полудяла съм. Него го няма и като съм без Него, боли чак до вътрешността на костите ми. Как може някой да НЕ прави нещо, когато го боли така?
Как едно разбито сърце да чака мъжа, който го е разбил?
Вярата ми в Него се превърна в съмнение, после съмнението – в гняв, а гневът – в отчаяние. Казвах си, че никога повече няма да бъда момичето, което вярва в любовта, когато нея я няма. Никога повече няма да се оставя да ме мамят. Никога, никога повече.
Ето това вярвах – че любовта му е хладка вода в сравнение с моята изгаряща потребност и желанието ми.
Реших, че ще обичам някой сигурен, който ще отвърне на обичта ми и няма да обича никоя друга.
Нещо у мен се затвори. Почти го чух – щракване като ключалка. Тогава, след тази клетва, след това обещание и затваряне на отчаянието, дойде нуждата да му покажа какво е чувството; какво е и как ще се чувства, когато знае, че друг ме обича.
Миналата седмица на коледното парти у Брадфорд намерих възможността – Редмънд Редингтън, който флиртуваше с мен повече от година, ме намери сама в трапезарията. Хванах го за ръката и му прошепнах на ухото, че трябва да излезем да се поразходим сами, да останем за малко насаме. Това съблазняват в неговия форд беше бързо и малко тъжно. След като едно момиче знае какво е наистина да правиш любов, всичко друго е… празно.
Не беше лошо или неприятно, просто кухо. Ако го погледнех както трябва, можеше да бъде Той можеше да се престоря, че е Той.
Но не това имаше значение за мен. Важното беше, че Той щеше да разбере, наистина да разбере, къде съм била и какво съм направила. С Редмънд се върнахме на партито хванати за ръце, с онези особени усмивки.
Но това любене нямаше нищо общо с любовта, беше само за възмездие. В него нямаше победа. Мразя се заради това, което направих. Мразя това, че спах с мъж, когото не обичам. Мразя всичко това.
Но ето какво имам предвид с това, че станах нещо толкова ужасно и направих такова ужасно нещо. Мога да погледна момичето, което беше в онази кола с Редмънд, и да се запитам кое е то и защо е там. Аз, Лили Коулфелд Ашфорд, никога не бих направила това. Никога. Кое беше момичето в онази кола? Момиче, което се роди в болката и мъката, че То загуби заради други жени и после заради Африка – ето кое.
Петнайсет
Бръмченето на косачката ме събуди на сутринта след обяда с Хъч. Беше нощ на полусън, тялото ми се опитваше да намери място, където да си отпочине, след като бях седяла с Хъч и бях чувствала добротата му, сякаш времето изобщо не беше отминавало, и все пак милион години не позволяваха на моята и Неговата кожа да се докоснат. След като в крайна сметка се отказах от изплъзващата се отсрочка на съня, станах рано и Бърди ме намери на кея.
– Добро утро – прошепнах, неискайки да обезпокоя природата или въздуха, или утрото.
– Готова ли си за закуска? – попита тя.
– Ъхъ – отвърнах и махнах към залива. – Колко си щастлива да се будиш с това.
Не беше въпрос.
– Извънредно благословена. Сега разбираш защо напуснах Атланта, нали?
– Абсолютно.
Двете тръгнахме обратно към къщата ѝ, минахме през двора и задната врата и аз помислих как мама, която познавах, никога не би напуснала любимата си Атланта. Жената от дневника би я напуснала. Някога мама е вярвала в любовта, но въпреки това познавах жената, която ми беше казала, че Хъч О’Брайън не е от подходящо семейство, не е подходящото момче за мен. Как може, беше запитала тя веднъж, да бъда с момче от разбито, бедно алабамско семейство, когато за мен има толкова много повече?