Вярвам, че думите си имат начин да влизат в душата и да я извайват като форма и съд, каквато тя иначе не би била. Колко пъти може една майка да каже на дъщеря си кое е и кое не е подходящо за нея и тази дъщеря да не ѝ повярва? Но откъде идват тези думи и вярвания, къде е началото?
Имало е ден, когато майка ми не е вярвала, че съществува подходяща и неподходяща любов. Имало е ден – смайващ ден и време, – когато тя е вярвала само в това – в любовта. И когато е престанала да вярва в това, е прехвърлила въпросното неверие в мен и в моя живот.
И може би е била права – Хъч можеше да не е бил “подходящият” за мен.
Седнахме с Бърди до кухненската маса и тя сложи пред мен чиния бъркани яйца с наденица. Седяхме мълчаливо, наблюдавайки как синигерчетата кълват семето в хранилката отвън на прозореца ѝ. Чаках.
Тя ми се усмихна.
– Не беше достатъчно, нали?
– Не беше – отвърнах. – Не се опитвам да любопитствам и да си пъхам носа в историята на живота ти. Просто искам да разбера какво знаеш за мама. Само това. По какъв начин я е излъгал? Защо не са се върнали заедно, когато тя е отишла при него? Какво друго е правила, за да помага да се променят гражданските права?
Бърди се обърна с лице към мен.
– След лятото на шейсет и първа животът се уталожи. Всички се върнаха към истинския си живот – в колежа, при семейството и действителността. Лятото изглеждаше като сън за всички с изключение на майка ти. Тогава не го знаех, но тя се прибрала у дома, обмисляйки как да се върне при него. Когато ѝ казах… някои неща, които той беше направил, тя се качи в колата си и отиде да го намери. Така и не разбрах какво е станало в този ден, но когато се прибра, беше различна.
– Знам какво се е случило – промълвих.
Госпожа Бърди ме загледа с широко отворени очи.
– Предизвикала разговор за предателството и той си го признал, но ѝ казал, че каквото и да е ставало, е било, преди да бил осъзнал, че я обича. Признал истинските си чувства, но после ѝ казал, че трябва да замине… и я помолил да го чака. Тогава, съкрушена, с разбито сърце или разярена – каквото и да е било чувството ѝ – тя спала с татко.
– Мислех си, че може да е станало така… но нали разбираш, този мъж вече се е обещал на Корпуса на мира. Не беше в колеж, беше по-голям, а още не искаше да се хваща на някаква работа. Казваше, че не може да си представи всеки ден да облича костюм и да влиза в някаква сграда, казваше, че това ще убие душата му. Затова замина.
– Това ли е било предателството му? Това ли е, което тя е сметнала за предателство?
– Не. – Бърди поклати глава. – Това момче… този мъж обичаше не само майка ти, а и други жени. Тя не разбираше това за него. Не виждаше или не знаеше, че той… – замълча и затвори очи, – както казвате вие, вашето поколение, чука наред. Тя мислеше, че е единствената. Когато ѝ казах, това я разтърси така, както не подозирах.
– Казала си ѝ?
– Да… – Бърди изпусна дълга въздишка, сякаш думата съдържаше повече от два звука. – Ели, моля те, престани. Наистина е достатъчно. Майка ти обичаше един мъж, който я обичаше. Беше я лъгал и после я помоли да го чака, а тя не го направи. Избра друг и се роди ти: Напълно обикновена история с мъже – любов и загуба. Тук за теб няма нищо ново.
– Само че има… защото е имало още нещо. Ти току-що го каза.
– Виж, Ели, когато сърцето е наранено, то взема собствени решения.
– Но аз не искам да бъда като нея. Не искам да затворя сърцето си и да живея живот на студено съвършенство.
– Мислиш, че е живяла със затворено сърце?
– Да, в много отношения.
– Всички решаваме с какво или без какво може да живее сърцето ни. Тя взе своите решения и ти можеш да вземеш своите.
Отбягвайки всякакъв разговор за собствения ми живот, смених темата.
– Разкажи ми повече за нещата, които сте правили през онова лято, когато родителите ви са мислели, че сте в клуба или на басейна.
– А… – Думата прозвуча като смях. Отново седна край масата и я потупа, сякаш беше дете. – Не правехме нещо, за да се хвалим. През повечето време мислехме, че променяме света… и може би беше така, но само с дребни неща. Не забравяй, това е Алабама и бяхме в центъра на драмата и огъня. Мартин Лутър Кинг, Джордж Уолъс[13]. Десегрегация. В ретроспекция всичко това изглежда организирано и логично – учи се в училище, по хубава програмка, – но ние бяхме в центъра на хаоса. Знаехме да правим само това, което знаехме да правим – малки неща, които мислехме, че са големи.
– Например?
– Обядвахме заедно с чернокожите си приятели, ходехме с тях, когато се регистрираха за избиратели в общината, или стояхме при тях, когато ползваха обществените чешми. Законите се бяха променили, но не и хората.