– Някога били ли сте в… опасност?
Тя се усмихна.
– Мислехме, че сме. И може да сме били. Но това е малък град, всички познаваха майките и бащите ни и никой нямаше и с пръст да ни пипне. След Монтгомъри действахме на местно равнище.
– Но в крайна сметка… сте постигнали промяна. Наистина.
– Иска ни се да смятаме така.
– Поне ще ми кажеш ли имената на хората от групата, с която сте се движили през онова лято? Обещавам, че няма да казвам името ти и изобщо нищо. Само искам да видя дали нещо ще породи някакъв спомен или дали ще позная някое име, или…
– Няма да ти бъде от полза.
– Моля те.
– Моля те, не ме моли повече.
– Не разбирам защо неговото име е такава тайна.
– Е, аз пък не разбирам защо така отчаяно искаш да узнаеш името му. Нека просто да кажем, че не сме се разбрали, и да го оставим така?
На лицето ѝ се появи сладката усмивка.
Бърди почисти чиниите от закуската ни и ги сложи в умивалника, без да ги изплаква, преди отново да заговори.
– И така, какво ти е разписанието днес? – попита, все едно не бяхме и споменавали мама, сякаш току-що приключилият ни разговор се е състоял в далечното минало и аз току-що бях влязла в стаята.
Когато Бърди кажеше “край”, това означаваше “край”.
– Ами отивам в Монтгомъри с Хъч да гледаме стари филми в архивите.
Водата в умивалника плискаше, чиниите подрънкваха една в друга като вятърни камбанки, докато Бърди ги плакнеше и ги слагаше в съдомиялната. Обърна се и ми се усмихна.
– Старото ти гадже. Момчето от Линдън?
– Да.
Тя се обърна и погледна през рамо.
– О, забравих да ти кажа. Довечера правя парти, ще сготвя всичката храна от Празника. Поканих почти всички, които познавам.
Ще дойда – казах и я целунах по бузата на излизане.
Закопчах колана в кабриото на Хъч – сааб, видял със сигурност и по-добри дни. Тъмната някога кафява кожа беше избледняла като старо седло. Тъмносиньото от външната страна сега имаше цвета на чезнещо небе.
Хъч ме погледна.
– Знам, че не е най-страхотната колесница на света, но не се тревожи, старата Бет ми служи чудесно. Ще ни отведе там, където трябва да отидем.
– Не съм споменавала да се тревожа.
Наместих тъмните си очила и вързах косата си с ластик.
– А… само забелязах колко внимателно я оглеждаш.
– Защо Бет? – запитах.
– Няма особена причина, просто името ми харесва. Звучи… надеждно.
Засмях се.
– Хайде да тръгваме.
Той форсира двигателя и се засмя.
– Виж, перчи се пред теб.
– Хайде – подканих го, поклащайки глава. Музиката, каквато успяхме да намерим на пращящата му стереоуредба, бучеше и се смесваше с външните шумове – коли, клаксони, птичи крясъци, вятър.
– Няма това-онова за теб, а?
– Какво?
Той се наведе към мен, за да ме чуе сред вятъра и музиката.
– Нищо – – отвърнах и потупах горната част на ръката му върху скоростния лост.
Той вдигна пръст и го обви около кутрето ми. Докато Роузан Кеш[14] пееше старата “Ако размислиш”.
се държахме за пръстите. Когато минахме по моста на Бейсайд и влязохме в Мобайл, на път за Монтгомъри, ято бели чапли прелетя над колата като маса от криле и пера. Въздъхнах доволно.
– Добре ли си? – попита той само с движение на устните.
Кимнах и плъзнах ръка под Неговата, пускайки пръста му, за да хване цялата ми ръка, все едно бе напълно редно или не съвсем нередно да го направя. Той стисна ръката ми, после я пусна. Скръстих ръце в скута си и за два и половина часа път говорихме много малко. Слънцето се настани в колата, пъхна се в пукнатините и празните места като сироп.
– Ели…
Гласът на Хъч се вмъкна в съзнанието ми, сепнах се и отворих очи.
– Заспала ли съм? – Наместих тъмните си очила и се протегнах. – Толкова съжалявам.
– Защо да съжаляваш?
– Просто много отдавна не съм се чувствала така отпусната. Не бях особено добра компания, нали?
– Винаги си добра компания.
Излязохме от колата, Хъч вдигна покрива и го застопори, докато аз се опитвах да приведа в някакъв ред косата си, разрошена от вятъра.
– Къде отиваме най-напред? – попитах, когато той се приближи към мен.
– На мемориала на гражданските права, после в библиотеката и ще видим какво ще успеем да намерим в архивите. Освен това мисля да видим авто-
гарата – на линията “Грейхаунд”, където майка ти е отишла тогава, когато е станал боят. – Махна с ръка. – Ето го мемориалът.
Тръгнахме към него и аз попивах красотата му, както човек би се възхищавал на залез или на разцъфващо цвете. Водата се издигаше от центъра на черен гранитен камък, стичайки се върху имената, изрязани и издаващи се навън като множество часовникови стрелки. Увековечените имена бяха на хората, загинали в защита на гражданските права. На извита сива каменна стена отзад бяха издълбани в гранит думите на др Мартин Лутър Кинг, перифразиращи стихове от Библията: “Няма да бъдем задоволени, докато справедливостта не потече като вода и праведността – като могъщ поток”.