– Зрелищно и… тъжно – промълвих, поклащайки глава. – Просто не разбирам защо тя никога нищо не ми е говорила за това. То е толкова… важно. Сега то е част от живота ни. Искам да кажа, можем да се опитаме и да забравим, че изобщо се е случило… но то се е случило и е променило всичко.
– Ели, ако се опитваш да забравиш нещо или някого, последното, което ще направиш, е да говориш за това, особено с детето си.
Застанах пред мемориала, потопих ръка в течащата вода, прокарах пръст по едно от имената.
– Но тя можеше поне да ми спомене за това…
– Може би просто не е можела да отдели това от него.
– Може би е така – съгласих се.
Водата пръсна лицето на Хъч и аз посегнах и докоснах белега на лявата му буза. Той покри ръката ми със своята, опря се в нея и после точно толкова бързо я пусна.
– Да вървим на автогарата.
– Дай ми само една минута – казах, стоейки пред паметника.
Започнах да шепна имената, врязани в камъка, имената на хора, които никога не бях срещала, но с които усещах известно странно, отдалечено родство.
Хъч седна на една мраморна пейка, облегна се назад, затвори очи и вдигна лице към слънцето. Вгледах се в него за няколко мига, позволявайки си да пия от лицето и тялото му благодарение на лукса на затворените му очи. Приближих се към него и седнах тихо. Без да отваря очи, той се пресегна и положи ръка върху крака ми.
Мобилният ми телефон иззвъня в чантата и докато ровех да го извадя, разпилях съдържанието ѝ на земята. От нея изпаднаха червило, портфейл, монети, две химикалки и няколко смачкани разписки. Затърсих телефона.
– Здравей – казах, без да погледна дисплея и да видя името.
Хъч скочи да гони търкалящото се червило, аз се изсмях високо.
– Какво толкова смешно има? – отекна гласът на Ръсти в ухото ми.
– Ръсти.
– Да, Ръсти. Мъжът ти.
Гласът му беше като на робот.
– Здравей.
– Къде си?
– В Монтгомъри.
– Какво правиш в Монтгомъри, по дяволите? Кажи ми, че е защото се връщаш.
– Не, дойдох да търся информация за мама. Сега съм при мемориала за гражданските права. Не мога да повярвам, че никога не сме идвали тук. Просто е красиво. Искам да видя какво мога да намеря, може би в библиотеката или…
– О, господи, Ели, напълно си обсебена, нали?
– Какво?
Хъч вървеше към мен, тържествено протягайки ми червилото. Поклони се и ми го подаде.
– Благодаря – казах само с устни, посочвайки към телефона.
– Окей – издиша Ръсти. – Използвах грешна дума. Не си обсебена, но наистина ли мислиш, че трябва да търсиш нещо, което вече знаеш?
– Исках да намеря снимка или статия, или нещо такова.
– Защо?
– За изложбата.
Започнах да тъпча нещата в чантата, избягвайки погледа на Хъч.
– С него си, нали?
– С кого?
– С оня идиот, старото ти гадже. Даже не му помня името. Хък Фин, или някаква такава южняшка простотия.
Погледнах към Хъч, докато думите на Ръсти валяха върху мен като градушка – студени и сурови. Потреперих, преди да отговоря.
– Да, Хъч е тук.
Хъч се обърна и тръгна към мемориала, оставайки с гръб към мен.
– Сериозно?
– Ръсти, моля те, престани. Защо ми звъниш? Сигурно не е, за да ми крещиш, че правя проучване.
– Обадих се, защото ми липсваш. Защото те обичам. Защото искам да си дойдеш. Но очевидно съм задник.
Чух щракване, после тишина. И единствената ми мисъл, странно, бе, че с мобилните телефони онзи, на когото затръшнат телефона, никога не знае, че са му го затръшнали. Трудно е да затръшнеш клавиатура.
Приближих се към Хъч и докоснах гърба му. Той се обърна.
– Съжалявам, ако това ти създава проблеми – каза той.
– Това – описах кръг, махвайки към мемориала и около телата ни – не е източникът на проблемите. Хайде, гладна съм…
Той кимна.
– Знам точно къде да отидем.
С лед обяда в едно заведение с барбекю, което никога не бих намерила с джипиес или на която и да било от моите карти, се настаних отново на мястото до Хъч и изстенах.
– Окей, обикновено не ям толкова много за два дни, още по-малко пък за един, и то седнала.
– Имаме още много работа да свършим. Трябваше да те подсиля за останалата част от деня. Първо автогарата.
Спряхме пред неработещата автогара “Грейхаунд” и паркирахме. Беше чисто и почти безлюдно и едва ли можех да си представя ужаса на случилото се през онзи ден, сцените на кръвопролитие, стрелба и насилие. Тръгнахме към сградата и спряхме пред тухлената фасада. Най-горе все още се крепеше оловна хрътка, разтегната във вечната си скачаща поза. Табло в оранжево, червено и бяло висеше край ръба на сградата. Разгледахме всяка рисунка, прочетохме всеки цитат, докато не стигнахме края на историята, която, естествено, подемаше нова история, вече нефигурираща върху тези стени.