Седнахме на една пейка и аз се обърнах към него.
– Страхотно.
– Няма какво друго да се каже, нали?
– Хъч, разкажи ми за майка си и баща си. Къде са сега?
Той остана да ме гледа дълго, помислих, че няма да отговори, но тогава издиша шумно.
– Не ми изглежда възможно – по някакъв странен начин – да не знаеш всичко за мен. Да не знаеш…
Погледнах към земята, сякаш имах нужда да проуча пукнатините в бетона.
– Починаха и двамата преди шест години, Ели. Мама умря от безпаметно пиене, а татко получи инфаркт няколко месеца след това. Колкото и да изглеждаше, че не могат да живеят заедно, истината е, че той не можеше да живее без нея.
Затворих очи и се облегнах на рамото му.
– Много съжалявам за теб.
Той положи ръка на главата ми.
– Знам.
След като мълчанието се оттече, станахме като по архивният отдел в библиотеката беше празен, но някак си изискваше да се говори тихо. Хъч говореше с библиотекаря, докато аз бродех наоколо и разглеждах поставените в рамки портрети на алабамските управленци – кметове и губернатори.
Хъч се върна с няколко филмови ролки.
– Има повече, отколкото можем да разгледаме за едно идване, но мисля, че ги сведох до местните вестници и тези от Бейсайд. Ако има нещо за майка ти, трябва да е в тях.
– Окей.
Той сложи микрофилма в прожекционния апарат и ми подаде друга ролка.
– Ти вземи тази.
Седнах на апарата до неговия и заедно разглеждахме почти половин час, преди да стана и да се протегна.
– Нищо – казах.
Той вдигна поглед към мен, усмихнат.
– Не се отказвай толкова бързо.
– Не се отказвам…
Стиснах раменете му и се върнах на мястото си, за да продължа да разглеждам черно-белите снимки от онзи ужасен ден, когато участниците в Похода на свободата са били пребити и оставени да лежат окървавени по улиците. Сърцето ми се изпълни със състрадание.
Протегнах ръка към Хъч.
– О, какво си причиняват хората.
– Това е ужасно – каза той, без да откъсва поглед от окуляра си. – И по-лошо, правим го отново и отново в различни форми и поради различни причини. История.
– Тези картини са ужасни.
– Просто се съсредоточи върху търсенето на дребничка бяла жена. Няма да е трудно да я намериш, ако е тук.
Мина още един час, краката ме заболяха, очите ми започнаха да парят. Облегнах се назад на стола и се протегнах.
– Ели… – Хъч протегна ръка, без да отмества очи. – Ела тук.
Хванах ръката му и се наведох, когато той отмести стола си настрана. Погледнах замъглената чернобяла снимка на бяла жена, коленичила на улицата до окървавен мъж. Над нея имаше друг мъж, сложил ръка на рамото ѝ, с гръб към обектива. Тя гледаше нагоре към фотоапарата с насълзено лице, с уста, изкривена от гневните думи, които излитаха от нея. Косата падаше на лицето ѝ и по гърба ѝ. Беше в лятна рокля на цветя, пристегната в кръста, но очевидно покрита с кал и кръв.
Бързо си поех дъх.
– Да, това е мама.
– Много ти благодаря, Ели. Именно от това се нуждаех, за да внеса промяна. – Облегна .се назад на стола си и целуна ръката ми. – Точно това. Няма нищо по-хубаво от една снимка. Можеш да разкажеш историята на някого, но да я покажеш, направо е фантастично.
Усмихнах се.
– Хубаво.
След като направихме копия и върнахме филма, се качихме пак в колата.
– Искаш ли аз да карам? – попитах. – Искам да кажа, аз бях онази, която спа по пътя дотук.
– Не, обичам да карам. Отпусни се.
Магистралата блещукаше в синкава вечерна омара, когато колата се изпълни със сладката миризма на окосена трева и мокра земя.
– Трябва да се върнем за партито на Бърди – казах.
– Да, Дрю ми каза.
– Ще дойдеш ли?
Той кимна. Когато се качихме на магистралата, няколко тлъсти капки дъжд тупнаха на предното стъкло и пръснаха лицето ми.
– Дъжд – изкрещях смеешком.
Хъч погледна към небето.
– Нямаше изгледи, че ще вали, нали?
Спря отстрани на пътя и тогава от небето започна да се лее потоп със страшна сила, сякаш дъждът беше предназначен само за Хъч от едната страна на пътя, трескаво опитващ се да вдигне гюрука. Когато се върна в колата, беше толкова мокър, все едно е скочил първо в залива и чак след това в колата.