– О, виж се. – Протегнах ръка и избърсах ризата му. – Вир вода си.
Погледна ме и се засмя.
– Не е първият, нито последният път – рискът да се опитваш да живееш с прибран гюрук колкото може повече.
Поклатих глава.
– Ти си луд. Знаеш го, нали?
– Знам, но се надявам да е по хубав начин. Настилката изчезваше под колата ни. Аз се обърнах на седалката.
– Виж, говорих пак с Бърди тази сутрин. Тя каза, че след нападението над автобуса те помагали на местно равнище – за регистриране при избори, придружаване по време на обяд, такива работи. Но след шейсет и първа мама се върнала у дома, омъжила се за татко и… ме родила. Така че в действителност това събитие може да е всичко, което ще намериш.
– Сякаш е изтрила този малък отрязък от живота си.
– Точно така. Питам се дали изобщо е казала на някого.
По лицето му се стичаше вода, косата му бе мокра от дъжда. Погледна през предното стъкло.
– Съмнявам се. Майка ти е избирала какво да каже на хората и какво да не казва.
– Всички го правим, струва ми се.
Лицето му се промени, трепна.
– Ау.
– А?
– Имаше предвид мен.
– О, Господи, Хъч. Не, нямах предвид теб. Изобщо нямах предвид това.
– Това беше проблемът ни, Ели. Това предизвика… края – това, че аз не ти казах, беше началото на края.
– Но сега нямах предвид това. И беше просто…
– Недей. Няма да говорим за това. Беше чудесен ден.
Той ми се усмихна и погледна назад към магистралата.
Облегнах се на рамото му.
– Съжалявам.
– Недей. Моля те, недей.
Положи ръка върху влажната ми коса и аз бях доволна. За този момент бях доволна.
И може би, помислих по-късно същата нощ, точно това искаме всички – моменти, в които да бъдем доволни.
Шестнайсет
Стоях до прозореца и гледах как тълпата се събира в здрача на кея на Бърди. Смях се лееше към къщата за гости през отворените прозорци и мрежите и навлизаше в дневната – успокоителен звук.
Отворих дневника на мама и прелистих страниците до думите: “Това е годината, в която срещнах мъжа, когото ще обичам винаги”.
Любов. Може би трябва да има сто думи за тази единствена дума. Тя изглежда твърде сложна, за да се изписва само с тези пет букви. Имаме я; нямаме я. Имаме нужда от нея; губим я. Спечелваме я; искаме я. Плачем за нея; оставяме я да си отиде.
Когато бях с Хъч, го обичах толкова цялостно, та не си представях друг мъж да влезе в сърцето ми. Бяхме цялостни по един обикновен начин, просто искахме да бъдем близо един до друг, всеки от двама ни да може да чува гласа на другия. Преди мобилните телефони, преди есемесите и имейлите намирахме начин да се намираме във всеки свободен момент между лекции, задължения и други приятелства.
Затова скъсването ни беше като съдиране на кожа от кост.
***
Всички скъсвания са ужасни, просто по дефиниция – думата “скъсване” го определя, сякаш не може да бъде друго освен ужасно. И нашето – скъсването ни с Хъч – не беше различно.
Чарът на Ръсти си беше пробил път в душата ми, а освен това една мъничка част от мен желаеше и двамата – разбира се, всички искаме всичко наведнъж, нали? До когато е възможно да го имаме.
И така се озовах на музикалното парти на открито с Ръсти, когато Хъч мина с колата си оттам. Разбира се, нямах представа – как бих могла? Но има ли значение какво знаем или не знаем, когато правим избор?
А онази вечер аз наистина направих избор.
Групата свиреше кавъри на “Ролинг Стоунс” и някъде по средата на парчето “Диви коне” Ръсти ме привлече към себе си. Първата целувка не беше експериментална или мека – беше предявяване на претенция. Аз му принадлежах. Знаех го със сигурност, макар че не бих го признала пред някого месеци наред. Бях започнала да харесвам Ръсти. Познавах чувството – да искам да бъда близо до него, да го докосвам, да вкусвам целувките му, да чувам гласа му. Борех се с чувствата, знаейки, че ако се срещам с Ръсти, ще загубя Хъч. Дори сега не разбирам докрай как е бродело сърцето ми, но някак думите на мама кое е най-доброто за мен и кое не е, бяха станали семе, което поникна в солидната почва на съмнението.
След няколко вечери стояхме с Хъч на външното стълбище пред апартамента ми. Треперех в зимното си палто, покриващо тънка нощница.
– Прибирай се, Ели. Ще се разболееш.
Гласът му беше студен като калаеният въздух.
– Моля те, Хъч. Не си отивай. Съжалявам.
– Не влошавай нещата. Очевидно е къде искаш да бъдеш, Ели.
– Съжалявам. Просто съм толкова смутена, толкова объркана.
– Не съм опция за в краен случай. И никога няма да бъда.