– Какво? Вече не ме обичаш ли? Можеш ли да го кажеш?
– Не става дума какво чувствам. Става дума какво трябва да направя, не какво чувствам. Ти явно искаш да бъдеш с него. А аз не съм тук, за да бъда класираният на второто място. Не съм тук, за да идваш при мен, когато нямаш нищо по-добро за правене; след като си ходила в хубавата къща на езерото и на официалния бал на братството, и на благотворителни събития със смокинги и дълги рокли.
– Нямаш ми доверие.
Хвърлих му обвинението, сякаш той беше целунал друго момиче на моравата пред къщата на братството.
– Просто те видях да се натискаш с Ръсти Калвин пред сто души. Да, Ели, доверието може да е проблем.
– Аз? Аз ли? Ти ходи две години с мен, без да ми кажеш, че си бил в затвора. Искаш да се караме заради доверие?
Той остана неподвижен и ням, а когато се отдалечи от мен, не каза довиждане.
Останах трепереща и сама на стълбището, докато Сейди не дойде да ме прибере, успокоявайки ме с думите как всичко се нарежда така, както трябва да се нареди, как всичко ще се оправи и всяко нещо си има причина.
Да бе, причина… Егоистична причина.
Още не бях се върнала в топлия апартамент, когато в най-тъмното и забулено ъгълче на сърцето си осъзнах, че съм допуснала чудовищна грешка. Не обичах Ръсти така, както обичах Хъч, и никога нямаше да го обичам така. Бих могла да обичам Ръсти, но никога по изключителния начин, по който обичах Хъч.
Звънях в апартамента на Хъч по пет пъти на ден, извинявах се, ходех по петите му там, където ходеше обикновено. Но той като че ли изчезваше – виждах го в другия край на двора или в кафенето, но приближах ли се към него, той изчезваше.
Накрая, след като бях стояла да го чакам пред стаята му за лекции по литература, той дойде в коридора и спря.
– Ели, моля те, правиш го по-трудно, отколкото трябва да бъде.
– Моля те, нека поговорим. Моля те, позволи ми да се извиня.
Стоеше пред мен, докато гърбът ми опираше в дъската за обяви на студентския съвет.
– Давай – изрече и се приближи.
– Съжалявам. Много съжалявам. Не исках да кажа това, което казах. Получи се не както трябва. Моля те, не можем ли да поговорим за това и да го оправим?
– Ели, ти ходиш с Ръсти Калвин. Нали?
– Да, излизам с него, но не е твърдо, не е изключително. Не както с теб.
– Защо си тук и ме гледаш с тези очи?
– Защото съм отчаяна.
– Искаш аз да поправя това?
– Не знам. Само знам, че не мога да понеса това ужасно положение между нас. Обичам само теб, Хъч. Не мога да ям… Даже не ми каза довиждане.
Той пристъпи още една крачка по-близо и ме целуна дълго и сладко.
– Довиждане, Ели – изрече.
– Какво?
Сграбчих ризата му.
– Не биваше да си отивам, без да съм казал довиждане. Така че това беше довиждане.
– Хъч!
Той се отдалечи и гневът най-накрая замени болката. Хубаво. Просто прекрасно. Ако това иска…
Същата вечер на партито край езерото казах на Ръсти: “Да, можем определено да ходим сериозно”. Той ми даде иглата си за вратовръзка от братството и се любихме в празно кану на брега на езерото под облачно, тъмно небе. Когато заплаках, Ръсти сметна, че е от силно чувство и облекчение, а аз не го разубедих. Никога.
Решението, което вземаме, когато сме съкрушени, понякога е най-ужасното от всичките ни решения.
***
Докато партито в чест на Празника продължаваше извън къщата за гости, аз погледнах към думите на мама. Навън някой усили музиката – Кени Чесни[15] пееше за своя син стол на някакъв бряг.
Крия се в тази къща тази вечер с разбито сърце. Никога
не съм знаела какво представлява всъщност “разбито ” или
какво означава. Но това не е разбито чувство; то е грозно
чувство. Не знам защо го наричат разбито – празнотата,
а не усещането, че си разбит, боли толкова много.
Най-напред е спадащото, спадащо, спадащо чувство.
Досега не съм знаела, че така се чувстват самотните.
Мислех, че знам, но не съм знаела.
***
В стаята отекна почукване. Затворих дневника и отворих вратата на мъж, когото познавах, но не можех да намеря името сред имената, които се стрелкаха из главата ми. Той се усмихна широко.
– Здравей, момиче. Не можеш да останеш и няма да останеш вътре в тази съвършена нощ, докато празнуваме на двайсет ярда оттук. Излизай.
– Чичо Котън – изрекох с глас, много подобен на онзи детски глас, който някога изричаше името му. Прегърнах го и отстъпих, за да го огледам. – Каква чудесна изненада. Толкова е хубаво да те видя. Какво правиш тук?