– Лектор съм на фестивала на книгата този уикенд и госпожа Бърди ме покани за тази вечер. Отседнал съм в Мобайл.
Чичо Котън някак си притежаваше всички най-хубави части от баща ми, но сякаш тези елементи бяха преувеличени – все едно беше татко, но изрисуван по-отчетливо или по-ярко. Беше две години по-голям от татко, на около седемдесет и пет години. Бялата му коса редееше, но още носеше намека за къдриците, които някога обграждаха лицето му на снимките, които съм виждала, от по-младите им дни. Беше по-висок от татко с няколко сантиметра. Болезнено беше да мисля така, но татко представляваше по-скоро разводнена версия на по-големия си брат.
– И аз се радвам, госпожо Ели, чудесно е да те видя. Доста време мина. Съжалявам, че пропуснах погребението на майка ти. Бях в Европа…
– Знам. – Отстъпих, за да го пусна в стаята. – Влез.
Той влезе в къщичката.
– Това местенце е чудесно. Живял съм тук и преди. Не е ли най-хубавото?
Аз кимнах.
– Точно така. Затова реших да постоя малко тук и никъде да не излизам.
– О, все пак ще идеш на партито.
– Така ли?
Погледнах към шортите и тениската си.
– Нека ти обясня нещо – каза той с толкова топлата си усмивка, че не можех да не му се усмихна и аз.
– Обяснявай.
– Не знаем и никога не сме знаели кога ще е следващият Празник. Не можеш да се скриеш в тази къща и да кажеш: “Следващия път, о, следващия път ще почета Празника”. Няма начин. Трябва да кажеш: “Този път. Да, този път, защото не знам кога ще бъде следващият път”.
Аз се засмях.
– Говориш така, все едно изнасяш вдъхновяваща реч на дипломиране в гимназия.
– Това подейства ли върху единствената ми племенница? Монотонните ми приказки успяха ли в крайна сметка да произведат ефект върху някого?
– Да, точно така, сякаш никога преди не са успявали?
Той ми се усмихна, а после настоя:
– Да вървим. Вън има парти.
– Сега идвам – казах и тръгнах по коридора към спалнята.
Грабнах чехлите, мацнах гланц на устата си и се напъхах в една лятна рокля.
Излязохме и стъпихме на мократа трева. Кеят блещукаше в далечината като мираж, фенерите, като танцуващи светулки, го правеха да се вълнува и да се движи на фона на тъмнината. Последвах чичо Котън до мястото, където тревата срещаше дъските, и той спря и се обърна към мен.
– Да вървим.
Последвах го в партито. И точно това усетих – бях в партито, сякаш бях погълната в нещо живо и дишащо, сякаш бях Йона[16], а това беше китът, но кит с парти вътре. Разликата между Йона и мен беше, че не исках да бъда изплюта. Никога.
Бледорозови черупки от скариди бяха пръснати по кея под краката на тълпата. Разчупени черупки и крачка на раци, кости от камбала пълнеха металните кошчета за боклук. Видях Папи и поговорих с него за пресни зеленчуци и приливи, за съпругата му и колко обожавала хубавите партита. Поседях с Лиона и поговорих за магазина ѝ за художници и как да го направи по-привлекателен. Смеехме се. Сърцето и стомахът ми бяха толкова пълни, че се облегнах назад на пейката и пъшках.
Чичо Котън ме намери сама на далечния край на кея да наблюдавам партито. Безмълвно седна до мен. Исках да го питам за мама, доколко я е познавал, но не исках да узнава, че съпругата на брат му някога е обичала друг толкова силно. Търсех верните думи.
– Чичо Котън – изрекох, – доколко познаваше мама?
– Ели, това е труден въпрос. Познавах я добре и после изобщо не я познавах. Познавах я, когато беше млада, по-млада от теб. Но рядко я виждах в по-късните години. Така че добре ли съм я познавал? – Обърна се към мен и поклати глава. – Не, мисля, че не я познавах.
Въздъхнах.
– Да, това е. Мисля, че никой не я е познавал.
– Защо питаш?
– Намерих дневника ѝ – казах и тогава погледнах в нощта, търсейки начин да продължа, сякаш отговорите бяха написани в очертанията на звездите. – И онази група приятели, с които се е движела – и Бърди, – – и просто мислех, че…
– Какво си мислела? Че ако познаваш това момиче, ще можеш да опознаеш жената, която бе твоя майка?
– Да, точно така.
Той поклати глава.
– Всички ставаме онези, които сме, от онези, които сме били – ако това има някакъв смисъл, – и не вярвам, че с майка ти е било по-различно. Наистина ли има значение как е станала такава?
– Да, има. За мен има.
Той въздъхна.
– Има значение повече, отколкото мога да обясня. – Обърнах се към него и сграбчих ръката му. – Нали разбираш, тя се е променила. Била е такова открито, обичливо момиче, вярвала е, че може да лети и да пише думи, които биха могли да променят света, а после е станала студена и пресметлива, единствената ѝ цел е била съвършен и подходящ живот. Затворила е сърцето си. И това би могло да се случи и с мен. Виждам как ми се случва и искам да знам защо се е случило с нея… как. Искам да спра това у себе си.