Чичо Котън въздъхна.
– Твоят живот си е твой. Няма значение кое е затворило сърцето ѝ. Важното е само ти да не затвориш своето.
– О, аз знам кое е затворило сърцето ѝ.
– Кое? – запита той.
– Любов. Отхвърляне.
– Татко ти я обичаше повече, отколкото някой мъж би могъл да обича някоя жена.
– Не той. – Вдигнах ръка. – Съжалявам.
Отвърнах поглед, напразно търсейки начин да върна думите, които току-що бях изрекла, да ги уловя от въздуха и да ги върна в устата си. Погледнах към него.
– Това не е нещо, което трябва да знаеш, и не е нещо, което би трябвало да ти казвам.
Той се усмихна, но дори в тъмното можех да видя, че е тъжна усмивка.
Мълчахме толкова дълго, че започнах да се питам дали се е ядосал, или се е разстроил. Тогава той заговори.
– Познавах я само в онези лета, когато всички участвахме в движението.
– И ти ли си участвал?
– Разбира се. Мислех, че знаеш.
Поклатих глава.
Той посочи към Бърди.
– Мислех, че тя ти е казала.
– Не, не ми е казвала.
– Беше много отдавна, Ели.
– Да, знам. Кой друг е участвал? Можеш ли да ми кажеш?
– Разбира се, че мога да ти кажа. Да видим… Мика Рейнълдс и лудият Отис Шепърд. Маргарет Парсънс и Силия Бабкок.
– Чакай. Чакай малко, ще изтичам да донеса лист. Искам да ми кажеш някои имена.
– Не, върви да се забавляваш, Ели. Можем да говорим за това, когато и да било. – Прегърна ме и изчезна в тълпата и светлините на свещите, поздравявайки приятели, докато аз стоях до парапета в нещичко, което бих могла да нарека надежда.
Слънцето се бе преместило от другата страна на земята, луната беше просто тънка усмивка над нас, когато се обърнах и съгледах гърба на Хъч. Говореше с един мъж и гласът му се губеше в шума. Потупах го по рамото. Той се обърна и ми се усмихна, сякаш през цялото време е знаел, че съм зад него.
– Здравей, Ели.
– Питах се кога ще дойдеш тук.
– Видях те на другия край на кея, но си чаках реда да ти кажа здрасти.
Махна към една пейка в края на кея и тръгнахме към нея, по-далече от стереоуредбата. Седнахме и той се обърна към мен.
– Увеличих снимката на майка ти. Надявах се да видя другите лица… но не успях. – Извади от джоба си снимка и я поднесе към един фенер. – Виждаш ли?
– Удивително.
Той въздъхна и се вгледа в мен. Погледнах го отново и ме зашемети потребността да докосна лицето му. Трябваше да се извърна, за да задържа ръцете си до тялото. Двайсет и пет години… Не можех и нямаше да си позволя да стана една от жените, които бягат толкова далеч в своето минало, за да поправят бъдещето си.
Пред нас изникна фигура и вдигнах поглед, за да видя една жена. Беше висока, ветрецът завихряше кестенявите ѝ къдрици около лицето и главата ѝ. Усмихна се със затворени, но широко разтегнати устни.
– Здравей, Хъч. С Дрю дойдохме да приберем Ашли у дома. Не се чувства добре. Струва ми се, че е преяла със скариди. Предупреждавах я…
Хъч стана и я обгърна през рамо.
– Беки, искам да ти представя една стара приятелка. Това е Ели Едингтън. Ели, това е съпругата на Дрю – Беки.
Станах.
– Здравейте – поздравих и протегнах ръка. – Аз съм Ели Калвин.
– Калвин, точно така – поправи се Хъч. – Ели Калвин.
– Чувала съм за вас от Хъч и Дрю. Били сте най-добри приятели в колежа.
– Да, така беше – потвърдих.
Тя кимна на Хъч.
– Ще се видим у дома. – Погледна към мен. –
Радвам се, че най-после се запознахме. Ще се виждаме в града, сигурна съм.
– Да.
Седнахме отново с Хъч и аз му се усмихнах.
– Най-добри приятели ли?
– Бяхме. Истина е.
– Да, така е. – Погледнах към водата. – Съжалявам, Хъч. Ужасно съжалявам за всичко, с което някога съм наранила теб или нас.
Погледнах го в очите.
– Съжалявам.
– Благодаря ти, Ели. Беше мило, но не е необходимо. Не тая лошо…
– Знам, но съжалявам за болката, която причиних на двама ни… която причиних на себе си. Съжалявам, че аз бях момичето, което излъга и изневери в объркването си.
– Бяхме на двайсет години, Ели. Непрекъснато бяхме объркани, за всичко. Мислехме, че знаем всичко, но не знаехме, нали?
– Да, не знаехме. И мисля, че аз съм знаела по-малко от повечето.
Опитах да се усмихна, но устните ми затрепериха от усилието.
Говорихме с Хъч толкова дълго, че партито приключи. Бърди угаси всички фенери с изключение на двата от нашата пейка. Говорехме за случайни неща и събития от изминалите двайсет и пет години – семейства, деца, раждания и погребения. Говорехме за футбола в Обърн, за кариери, за изкуство и история, за всичко, освен за Ръсти и Хилари.