Когато се прозях, Хъч се засмя.
– Окей, мисля, че партито свърши.
Погледнах към опустелия кей, пълните кошчета за боклук и тъмната нощ.
– Да, така мисля.
Той стана и ми протегна ръка.
– Благодаря, че ми говори толкова дълго – казах.
Останахме да си почиваме в мълчанието, докато не запитах:
– Виж, в неделя има фестивал на книгата в Мобайл. Има ли шанс да искаш да идеш?
– Да ида?
– С мен. Смятам да ида.
Той ме изгледа втренчено за момент. Исках да го целуна. Исках да вкуся благородството му. Исках го.
Усмивката му беше като подарък.
– Ще ми хареса.
– Лека нощ, стари приятелю – изрекох и се обърнах, преди да бях унищожила всичко добро, придобито тази нощ.
– Лека нощ – чух го да казва, но вече бях пет крачки напред, вървейки към къщата за гости. Чувствах погледа му върху себе си, докато отварях вратата, и се обърнах, за да махна за довиждане, но него го нямаше. Представих си как ме наблюдава. Облегнах глава на рамката на вратата и се загледах в нощта. Тогава го забелязах. Стоеше на края на кея, наблюдавайки. Махнах и пожелавайки си да не трябваше да го правя, затворих вратата.
В действителност бях затворила вратата пред него много отдавна и колкото и да исках или да имах нужда да го направя, отдавна беше време да отворя тази врата.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд
Навечерието на Нова година, 1962 г.
На двайсет и две години
Беше в края на януари, когато започнах да повръщам. През цялото време. Не само утрин или когато усетя лоша миризма, или когато се движа прекадено бързо – просто през цялото време. Все се обаждах на госпожа Принкъл, че съм болна, докато тя не ме дръпна в кабинета си. Знам какъв вид имах, бях се виждала в огледалото – бяла от горе до долу, кльощава и тъжна.
Вървях през дните си като в някаква черна, бяла и сива мъгла. Всичко изглеждаше толкова безсмислено и глупаво, и… наистина скучно. Това, което някога бе изглеждало забавно, вече не беше. И дума не можеше да става за смях. Вече и не умеех да се смея. Всичката тази декораторска работа изглеждаше толкова глупава – тези жени нямаха ли си по-добра работа, вместо да се съветват с госпожа Принкъл за синьо-зелените си калъфи за столовете в дневните на клубовете си?
Госпожа Принкъл ме бе гледала втренчено доста дълго и направо ме бе попитала, сякаш ми бяха задаваш този въпрос стотици пъти: ,Ла не си бременна?”. Лори не ми беше минавало през ума, дори за половината от половин секунда. Наистина. Онази вечер с Редмънд беше спомен, който бях изличила точно така, както правя, когато не мога да понеса да гледам нещо. Не че не го харесвах, не че сексът беше лош, просто поради причината… самата причина.
Но ето ни тук с това – причината понякога няма значение. Резултатът има.
Caмо понякога.
Както този път.
Седемнайсет
Събудих се в тъмнината преди разсъмване в онази неделна сутрин и не можех да заспя отново. Животът ми се въртеше около мен със своите решения и начала, със своите финали и тъги. В крайна сметка се отказах от надеждата за несъзнаващо блаженство и под светлината на една-единствена лампа седнах на масата в трапезарията и разположих нещата за рисуване, които бях купила. Нанесох с въглен хоризонтална линия през средата на един картон, размазах краищата и после разделих линията на три части – 1960; 1961; 1962. Дневникът лежеше отворен в края на масата и започнах от юни 1960, записвайки само каквото знаех; пишех думи като “запознала се с Него”, “върнала се в училище”, “върнала се в Бейсайд”. Завърших с яркожълта звезда на моя рожден ден през 1962. Под самотния акомпанимент на музиката на природата започнах да запълвам празните места между тях.
Учебниците по история осигуряваха снимки и подробности, въображението ми даваше картини. Скицирах Лятната къща, Техническия университет на Джорджия, дома на детството ѝ в Атланта, един безлик “Той”. Когато стигнах до подпаления автобус през 1961 г., очите ми пареха и ръцете ме боляха. Късното сутрешно слънце пращаше към масата ивици светлина с танцуващи в тях прашинки и аз се протегнах. Подпаленият автобус, изглежда, беше повратната точка в техния живот и идеалният момент да си взема почивка в моя.
Облякох банския и грабнах кърпата от куката до предната врата. Отиването на кея е любимата ми част от сутринта. Само една безмълвна благодарствена молитва трептеше на устните ми или в ума ми. На кея още имаше остатъци от партито за Празника – кутии от бира, няколко черупки от скариди, смачкани и натъпкани между дъските на кея, наполовина изгорели свещи с разтопен восък на дървените странични маси. Усмихнах се при мисълта, че съм била част от това, което оставаше тук.