Плувах мълчаливо. Опразних ума си и оставих само плисъка на водата, бръмченето на мотор под вълните, идващо някъде отдалеч, удара на лодка срещу стълб, граченето на чайка да изпълнят мислите ми. След плуването се изкатерих на кея и видях Бърди да седи при оградата. Махнах ѝ. Тя ми махна в отговор.
Тръгна към мен.
– Наистина се успа. Толкова се радвам.
Усмихнах се, но не я поправих.
– Искаш ли късна закуска?
– Много ще ми хареса една късна закуска.
Тази сутрин беше направила миш-маш и бъркани яйца и аз седнах в жълтата кухня с мократа от залива коса и с износената си тениска и шорти.
– Партито беше грандиозно. Наистина грандиозно. Знаеше ли, че чичо Котън ще дойде? – запитах.
Тя се усмихна, сякаш пазеше голяма тайна.
– Да. Знаех, че ще говори на фестивала на книгата, затова го поканих. Обикновено не ходи на партита, но като му казах, че си тук, реши да те изненада.
– Наистина ме изненада. Трябваше ми повече време да го позная, отколкото би трябвало, което е не-
удобно, имайки предвид че ми е чичо. Единственият ми чичо. Какво… съвпадение, че е в града.
– Е… наистина, от известно време е тук.
– Живее в Ашвил.
– Да… – Бърди се извърна и смени темата. – И така, запозна ли се с нови хора?
– С няколко.
– Запозна ли се с онази журналистка?
Поклатих глава.
– Каква журналистка?
– Една жена от списание “Коустал Ливинг” пише статия “Крайбрежните къщи с легенди” и иска да напише и за Лятната къща. Не обичам някой да задава въпроси за дома ми, но предполагам, че е по-добре да чуе нещата от мен, а не от слухове.
– О, мисля, че е фантастично. Бас държа, че имаш невероятни истории.
Бърди сви рамене.
– Ще видим.
– Добре, може ли да те питам нещо?
– За къщата ли?
– Не… Познаваш ли Мика Рейнълдс или Отис Шепърд?
Бърди ме изгледа с присвити очи.
– Защо питаш?
– Защо не ми каза, че Котън е бил част от лятната група, с която сте се движели?
– Имената нямат значение. Важно е само това, което правехме.
– Е, той ми каза тези имена и аз просто искам да поговоря с тях. Нали разбираш… просто да поговоря с тях.
– Ами Отис почина преди години, но Мика живее на Път 66. Офисът му е в центъра. Той е невероятен човек, депутатът на окръга, с осем деца и неизвестен брой внуци, които още живеят тук и всички участват в живота на общността.
Бутнах настрана яйцата, без да хапна от тях.
– Мислиш ли, че ще се заинтересува, ако го питам за онова лято?
– Да, той много се гордее с това, което се случи. Вярва, че сме променили живота му и живота на семейството му. Има големи истории за разказване. Сигурна съм, че ще се радва да се запознае с теб. Но, Ели, не очаквай да ти каже това, което искаш да узнаеш. Няма. Просто няма. Ако искаш да узнаеш какво сме правили, какво е било онова лято за всички ни в движението, ще ти каже.
– Афроамериканец ли е? – запитах.
– Разбира се.
Кимнах и станах, за да я целуна.
– Благодаря за закуската.
Тя кимна към чинията.
– Вече няма да ти готвя нищо, ако няма да го ядеш.
Върнах се на мястото си.
– Права си. Вълнувам се за деня и изхвърчам, без да съм довършила.
Хапнах от поизстиналите яйца. Заговорихме с Бърди за времето и партито, за градските клюки и местните избори.
– Знаеш ли какво си мисля? – запитах.
Тя се засмя.
– Нямам представа.
– Ти си най-удивителната жена, която някога съм срещала, и мама е била благословена да те има за най-добра приятелка.
– Е, недей да ме размекваш. Изчезвай и започвай деня си.
***
Бяx при сергията на Папи, купувах зеленчуци и говорехме за странностите на безсеменните дини, когато Ръсти звънна. Вторачих се в дисплея на мобилния си, защото – някак извънземно – ми се струваше, че не е възможно Ръсти да ми се обажда, докато говоря с Папи, пазарувайки в Бейсайд.
Въпросите се гонеха в главата ми прекалено бързо, за да им отговоря: “В града ли е? От какво има нужда? Трябва ли да му отговоря?”. Отговорих преди последния сигнал, след който се включваше гласовата поща.
– Здравей.
– Къде си?
Гласът му беше ясен, сякаш стоеше точно до мен, дишаше в ухото ми. Стомахът ми се срина като асансьор със скъсано въже.