– В Алабама. Ти къде си?
– В Атланта, където живеем.
– О, Ръсти. Защо вчера ми затвори? Толкова мразя това.
– Съжалявам, ядосах се. Виж, трябва да си дойдеш у дома. Баща ти има нужда от теб, има поща навсякъде и…
– Не – прекъснах го аз.
– Да. – Прокашля се. – Трябва да си дойдеш у дома. Има милион неща, които трябва да се направят. Човекът от фирмата за пръскане срещу хлебарки не може да влезе, докато съм на работа. Градинарят каза, че е счупил главата на една пръскачка. Анна Мурхед каза, че си пропуснала организационната сбирка за благотворителната фондация на майка ти. Не можеш да оставаш повече там.
Беше прав.
Бях се отдалечила на няколко метра от Папи. Седях на пейка отстрани на тротоара.
– Имаме семейство – каза Ръсти. – Божичко, баща ти ми се обажда вече десет пъти. Секретарката ми ходи да върши разни работи за него. Не трябва ли да си тук, при него? При Лил?
– Какво?
– Изостави всички, Ели. Всички. Не само мен.
Вината напираше отвън към сърцето ми, но не я пуснах да влезе.
– Лил е на училище, доволна е. Говоря всеки ден с нея. Татко е зрял човек. Не биваше да караш секретарката си да се занимава с неговите работи. Говорих и с него… много е добре. Заминах само за няколко дни. Това е всичко.
– Мамка му, абсурдно е. – Гласът му се промени, стана по-мек, по-нежен. – Миличка, толкова ми е мъчно, че замина, когато исках да останеш.
– Ръсти, моля те, престани.
– Но ти ми липсваш.
– Ти също ми липсваш. Тук може да ти хареса. Наистина.
– Сигурен съм, но трябва да работя – настоя той.
Съскаща празнота се вмъкна в телефонната линия.
– Ела си – изрече накрая.
– Звучи ми като заповед.
– Виждаш ли? Виждаш ли как го правиш? Опитвах се да ти кажа, че искам да те видя, а ти се държиш, все едно ти заповядвам.
– Трябва да вървя.
– Трябва да вървиш ли?
– И аз имам да върша разни работи. Ще ти се обадя по-късно.
Затворих. Усещах как стомахът ми се бунтува. Съществува статика на ума, която идва с емоционалното объркване, все едно е шумна рок група с дисонантни ноти, които се блъскат една в друга, и това объркване не ми позволяваше да определя онова, което винаги съм пренебрегвала. Но там, в Бейсайд, най-накрая разбрах – манипулиране. Ръбеста дума, на която никога не бях позволявала да мине през ума ми, никога не си бях позволявала да вярвам такова нещо за човек, когото обичам. Но ето я, сякаш врязана с огромни главни букви в хоризонта над Бейсайд.
Ръсти си служеше с думите и със своите крайности нежност и гняв, за да ме кара да правя, да казвам и да бъда точно онова, което той искаше да правя, да казвам и да бъда.
Вече не.
Върнах се при Папи и подхванахме отново разговора.
– И така – запитах го, докато бършеше потта от челото си с носна кърпа, – как отглеждат безсеменни дини? Искам да кажа, какви семена ползват?
– Не знам точно – отвърна той. – Наистина не знам. Толкова много неща в днешно време са ми загадка.
– И на мен – промълвих, докато плащах покупката и оставях монети на тезгяха.
– Е, приятен ден, госпожо Ели. Не позволявайте на хората да ви го съсипват.
– Няма – обещах, докато се отдалечавах, и разбрах, че е сменил обичайните си думи за довиждане, не беше казал обичайното “сега вървете да вършите каквото трябва да вършите днес”.
***
Депутатският офис беше в далечния край на главната улица в бетонна сграда, на средата между града и квартала. Мраморните стъпала бяха нащърбени отстрани, прошарени с жилки и напукани като краката на стара жена, прекарвала дълги часове права в работата си. Двойните дървени врати имаха железни дръжки, големи колкото ръката ми. Влязох в климатизирането фоайе и потръпнах. Вдясно възрастна жена с коса като наклонена кула, настанила очила на носа си, ме погледна, присвивайки очи.
– Мога ли да ви помогна?
– Да, бих искала да се срещна с Мика Рейнълдс.
– Имате ли записан час?
– Не – отвърнах. – Той се е познавал добре с майка ми през шейсетте години. Тя почина наскоро и исках да го поздравя, да се запозная с него.
– О, скъпа, толкова съжалявам, че сте загубили майка си.
– Благодаря – изрекох.
Тя стана и се заклатушка към мен с най-странната походка, която някога съм виждала. Прегърна ме и ме притисна за миг до гърдите си.
– Толкова е мъчно да загубиш майка си. Толкова е мъчно. Сега се връщам, само да кажа на Мика, че сте тук. О, а как се казваше тя?
– Лилиан – казах. – Той трябва да я е познавал като Лили Ашфорд.
Когато Мика излезе във фоайето, ме порази Неговата красота, а после и усмивката му. Протегна ръка към мен още преди да се приближи.