– Здравейте – каза с глас, пълен с авторитет, като диктор в документален филм. – Аз съм Мика Рейнълдс. А вие – каза, когато стигна до мен – трябва да сте дъщерята на Лили. Божичко, изглеждате също като нея.
Стисна ръката ми.
– Да, аз съм Ели Калвин. Приятно ми е да се запознаем.
– Е, с какво мога да ви помогна?
– Надявам се да мога да поговоря с вас за малко. Обещавам да не ви отнема много време.
– Елате – посочи към застланото с мрамор по-малко фоайе и аз го последвах в кабинета му.
Той затвори вратата и аз седнах в коженото кресло срещу бюрото му, но той ми посочи две кресла с облегалки за главата, поставени едно срещу друго от двете страни на махагонова масичка за кафе.
– Елате тук, да поговорим.
В кабинета висяха в рамки негови снимки с високопоставени личности и с награди, научни степени и почести – толкова много, че не можех да различа в какъв цвят е грапавата мазилка на стените. Седнах срещу него и след като приключихме с шегите, фактите около смъртта на мама и съболезнованията, той се наведе напред в креслото си.
– И така, с какво да ви помогна?
– Лятото на шейсет и първа – казах. – Надявам се, ще можете да ми разкажете нещичко за това.
– Има написани много книги и статии за онова време, госпожо Калвин. Беше върхова точка в историята на Алабама.
– Знам. Искам да кажа, можете ли да ми разкажете за мама от онова време?
Той ми се усмихна и се настани в креслото си, сякаш му предстоеше дълъг разказ.
– Нали разбирате, тя повече не дойде тук, доколкото знам. Бърди я молеше, това го знам. Но тя никога не се върна след онова лято на шейсет и първа.
– Идвала е веднъж, но съвсем за малко – уточних.
Той вдигна очи към тавана, после към мен.
– Да, така е. – Опря длани на коленете си и се наведе към мен. – Какво бихте искали да знаете?
– Каква беше тогава?
– Онези дни бяха бурни и пълноценни. Променяхме света и го знаехме. Живеехме и виреехме на адреналин, страст и цел. Майка ви не беше по-различна. Ако питате каква я помня – помня я как се смееше, как беше изпълнена с живот и идеи. Беше организатор, винаги организатор. Неуморна в плановете си, в средствата да ни отведе там, където искахме да отидем. Когато се срещахме, тя през цялото време си водеше бележки, правеше схеми и графики, за да е сигурна, че е там, където трябва, в нужния момент.
Засмях се.
– Да, такава беше мама. Плановичка. Организаторка.
– Но тя го правеше с голямо сърце и смях.
– Не – поклатих глава, – тази част от нея не я знаех. Планиране – да. Изпълнение на плановете – да. Организиране – определено.
Той сви устни.
– Съжалявам, Ели. Наистина.
– Защо съжалявате?
– Съжалявам, че не си я познавала такава. Беше истинска радост.
– Какво я е променило, според вас? – запитах, издърпвайки нишки от миналото от човека, с когото едва се бях запознала.
– Всички се променяме. Трябва. Тогава бях по-гневен. Тя беше по-страстна.
Сви рамене.
– Онази група – казах. – Колко души бяхте?
– Повечето време бяхме шестима, но в тези две лета идваха и други.
– Тя ходеше ли с някое от момчетата?
– Е, как да го помня?
– Изглежда нещо, което човек би могъл да помни за онези дни.
– Наистина изглежда така, нали? Но не бива да забравяте – интересуваше ме само да направя така, че да не седя в задната част на автобуса, да влизам в кафене, без някой да ме помоли да напусна. Ели… – Той отново се наведе напред, протягайки ръце, сякаш да сграбчи нещо. – Помня това: тя помогна да закараме Отис в спешното след размириците в Монтгомъри. Помня – беше като ангел отмъстител, крещеше на докторите от спешното, че ако не го вземат, ще горят вечно в ада. Мисля, че ѝ повярваха.
Засмя се с онзи нисък, протяжен смях, като инструмент, какъвто никога не бях чувала, тайнствен музикален инструмент от самия Бог.
Тялото ми изтръпна от увереност – бил е там, този мъж също е бил там и познава най-добрия приятел, Отис, който е бил пребит и оставен да умре.
– С кого беше тя? Кой друг отиде в спешното освен вас и нея?
Той се взря в мен, сякаш знаеше, че това е единствената информация, за която съм дошла, и единствената информация, която не беше склонен да сподели.
– Не помня – отвърна. – Виж, Ели. Единственото, което ме интересуваше, беше бъдещето ми. Това е всичко. Исках щатът и близките ми да имат различен живот.
Кимнах и ме обзе възхищение пред този мъж, с когото едва се бях запознала, пред този мъж, който е познавал майка ми, когато тя е била страстна, мила и изпълнена с надежда. Станах и заобиколих масичката за кафе, където стоеше той. Прегърнах го.
– Забравям – изрекох, – че движението не е било толкова отдавна, не е просто нещо от учебниците по история. Благодаря, че отделихте време да поговорим. Съжалявам, че ви обезпокоих. Оставям ви да се върнете към работата си.