Той хвана ръцете ми.
– Не сте ме обезпокоили, никак. Отбивайте се, когато пожелаете.
Когато излязох навън, под слънчевата светлина, си сложих тъмните очила, скривайки сълзите, които се бяха надигнали и заплашваха да потекат. Намерих пейка в парка, която гледаше към залива. Хоризонтът се движеше, размазваше се и отново влизаше във фокус с всяко преместване на облаците. Навярно Бърди е права, може би няма значение кого е обичала мама, а само това, че е обичала. Може би любовните ѝ писма не са били предназначени за изпращане. Ако не му е дала онова последно любовно писмо, защо аз да му го давам?
Защо го бе запазила?
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд Едингтън
Навечерието на Нова година, 1962 г.
На двайсет и две години
Сега съм Лилиан Коулфелд Ашфорд Едингтън, съпруга на Редмънд, майка на Лилиан Коулфелд Едингтън. Ели. Името ѝ би трябвало да означава “моето сърце”, защото тя е точно това. Моето сърце.
Как е възможно някой, от когото не знаех, че имам нужда, да бъде повече от това, от което някога съм имала нужда?
Мислех, че знам какво е любов, но не съм знаела. Изобщо не съм знаела. Любовта не иска и не се нуждае; тя знае, че ще дадеш живота си за другия по начин, който е абсолютен. Тя знае, че няма ден, който да мине – до края на живота ти, – без този човек да е в ума или сърцето ти. Това е Ели.
И ето ме отново тук, където най-хубавото и най-лошото от моята година са едно и също нещо. Мисля, че повече ми харесва те да са две различни неща да са противоположности. Но ето какво странно нещо виждам – понякога най-доброто и най-лошото са едно и също нещо.
И така, госпожа Принкъл ми зададе въпроса дали съм бременна, и аз се изсмях. Но тя говореше сериозно. Запита ме кога за последен път съм имала цикъл и трябваше доста да се замисля. Когато осъзнах колко отдавна е било, ме връхлетя онова замайване. Не както когато се изправиш прекалено бързо, а замайване, което кара цялото ти тяло да тръпне, сякаш главата или тялото ти плуват в пространството.
Осъзнах го.
Точно тогава, точно там, вгледана в черната кордела в косата на госпожа Принкъл, го осъзнах.
Никога не съм осъзнавала каквото и да било толкова бързо.
Осемнайсет
В неделя сутринта, когато Хъч дойде да ме вземе за фестивала на книгата, той стоеше осветен от слънцето, което изгряваше зад него в рамката на вратата на къщата за гости. Усмихна се и аз видях мъжа – мъжа на четирийсет и няколко години, и разбрах точно какво е бил Хъч О’Брайън за мен – любовта, от която се бях отказала заради сигурността.
Чувствата, които изпитвах с Хъч, може би не бяха свързани с това, което можеше да се случи тогава, а бяха заради това, от което се бях отказала в полза на нещо, наречено с погрешно име. Както мама беше вярвала, че това, което беше направила с татко, е било отмъщение, а то беше нещо съвсем друго или нещо друго в допълнение – беше началото на един живот, моя живот.
Онова, което мама беше нарекла отмъщение, в действителност беше началото на моя живот.
Онова, което аз бях нарекла любов, в действителност беше сигурност.
Всичко беше в името, във вярата, че дадено нещо е нещо, което не е.
Когато Хъч стигна до мен, ми беше трудно да намеря думи. Когато изведнъж осъзнаеш нещо, което би трябвало по принцип да ти е ясно, си леко разбалансиран, все едно някой е скочил внезапно в отсрещната страна на люлката и ти си се издигнал прекадено бързо, взирайки се объркано надолу към земята.
– Здравей – каза той. – Готова ли си?
– Да.
Грабнах чантата си и тръгнах към него. Кожата има качествата на магнит. Знам го, защото не можех да заповядам на тялото си да не върви срещу него, да не го прегърне. Той ме задържа за минута и тогава отстъпи. Тъга запълни малкото пространство между нас, като прах, падащ в цепнатините между подови дъски. Исках да я разсея, да разпръсна тази тъга, но не знаех как.
Ресторантът стърчеше над залива на Мобайл като език, изплезил се от красиво лице. С Хъч седнахме на маса с изглед към водата. Бяхме карали половин час из Мобайл и паркирахме на удобно разстояние от фестивала на книгата, който беше в разгара си и препълваше улиците. Ядяхме и отпивахме от ледения си чай в мълчание, загледани към водата.