Хъч хвърли парче хляб на една чайка, която го хвана във въздуха.
– Вчера се запознах с Мика – казах.
– Кой?
– Ами чичо Котън ми каза, че с мама са били приятели през онова лято, и аз се отбих да го поздравя.
Хъч се засмя.
– Само да го поздравиш ли?
Разказах му цялата история, докато довършвахме обяда си, а после се отправихме към палатките.
– Щеше ми се да бях дошъл с теб – каза той и взе вестник, където с главни букви се обявяваше кои автори ще говорят и в коя палатка какви теми ще се обсъждат.
– Наистина ли?
– Да, наистина.
– Ще го запомня.
Събрахме глави над програмата и решихме да идем да чуем лекцията на Котън. Бяхме закъснели. Обедният ни разговор беше накарал времето да тече леко като река. :
Вмъкнахме се в палатката, където чичо Котън тъкмо оттоваряше на въпроси.
– Нали разбирате – изричаше той с онзи свой баритонов глас, – иска ми се да можех да планирам. Опитвал съм се. Искам да го правя, затова мога да кажа, че го правя. Няма ли да е хубаво?
Хората се засмяха и той продължи:
– За мен – каза той – планирането отнема до известна степен тайнствеността. Ако знам какво ще стане после, не мога да питам: “Какво е най-хубавото, което ще стане после?”. Не мога да питам: “А сега какво ще стане?”, а това е най-любимата ми част от писането, да открия какво ще стане после. – Вдигна рамене. – Вижте, не твърдя, че е най-добрият подход. Никога не бих казал, че един или друг подход е най-добрият. Но този е най-добрият за мен.
От публиката някой възрази с висок, превзето носов глас:
– Но как можете да напишете цяла история, без да знаете накъде върви?
– Точно както човек живее живота си, предполагам. Просто не преставайте да се питате кое е следващото най-хубаво нещо, което да направите. Или просто наблюдавайте и вижте какво идва, и тогава се занимайте с него. Както отбелязах, не твърдя, че това е чудесен начин да се живее или да се пише, просто казвам, че е моят начин. Това е объркан начин да се пише и може би объркан начин да се живее, но цялото това планиране и скициране наистина може да накара човек да се върже на възел, като мисли, че нещата не се развиват по неговому. – Чичо Котън се засмя и замълча. – Може нещата да не се развият така, както са планирани, но те се развиват толкова добре, колкото им е възможно. Вижте, не казвам изобщо да не правите планове. Имам предвид, че понякога трябва да планирате някои събития.
Мъжът на първия ред не изпускаше темата, дърпайки я като куче, което се бори за играчка за дъвчене.
– Но как можете изобщо да разберете дали сте постигнали целта си или дали сте завършили романа си?
Котън плесна с ръце.
– Е, според мен, когато е свършило, значи е свършило. Това е. Разбирате, когато нещата са свършили. Просто го разбирате.
– Не схващам – не се сдържа мъжът и захлопна бележника си. – Това просто няма смисъл.
– Не съм обещавал, че ще има. – Котън погледна към публиката. – Други въпроси?
Модераторът дойде откъм сцената и обяви, че времето е свършило и Котън трийсет минути ще дава автографи в палатката с книгите. Останах седнала. Той ме подмина на излизане и аз вдигнах ръка.
– Ей, здравей.
Той погледна към мен.
– Ели!
Станах, за да ме прегърне.
– Благодаря, че дойде – каза той. – Сега трябва да вървя в палатката за автографите, но хайде да се видим, след като свърша.
Обърна се към Хъч и протегна ръка.
– Здравей, аз съм Котън.
– О, съжалявам – казах. – Мислех, че може да сте се запознали на партито снощи.
– Не.
Котън стисна ръката на Хъч.
– Здравей, аз съм Хъч. – Той кимна към мен. – Стар приятел на Ели от колежа.
Един нисък глас повика Котън по име. Всички се обърнахме към Мика Рейнълдс, който стисна Котън в мечешка прегръдка, тупвайки го по рамото.
– Добра работа, стари приятелю. Браво!
– Благодаря, приятел. – Котън ме хвана за ръката. – Искам да се запознаеш с племенницата ми Ели Калвин и приятеля ѝ Хъч.
Мика се обърна към мен с широката си усмивка, протегна една от силните си ръце и ме привлече към себе си. Стисна раменете ми.
– Вече се сприятелихме.
– Здравейте, господин Рейнълдс, чудесно е да ви видя отново.
– Казвайте ми Мика. Дъщерята на Лили трябва да ми казва Мика.
Котън поклати глава.
– Изпреварили сте ме.
Мика тъкмо се поздравяваше с Хъч, кога то едно момченце дотича и сграбчи Мика за ръката.
– Дядо, няма да остане хотдог. Побързай.
Мика се наведе, вдигна детенцето, все едно беше плюшена играчка, подхвърли го във въздуха и го хвана. Момченцето прихна и зарови главичка в рамото на дядо си. Мика ни се усмихна.
– Скоро ще се видим. Време е за хотдог.