– Вие двамата наистина сте добри приятели, нали? – обърнах се към Котън, докато Мика се отдалечаваше.
– Да, не се виждаме често, но когато хората минат през такива неща, през каквито ние минахме, остават приятели завинаги.
– Но вие постигнахте промяна. В крайна сметка всички вие постигнахте промяна.
– Да, така е, но не изглеждаше така по онова време. – Той преметна раницата на рамо и вдигна тъмните очила от очите си; хвана ги с палец и показалец, вгледан право в очите ми. – Обикновено, когато си в нещо, не можеш да видиш пътя си. Мислиш, че не постигаш нищо или не напредваш, а в действителност не е така. Точно така беше и с нас. Мислех, че само повече навреждаме. Когато виждахме приятелите си пребити и окървавени, когато те губеха работата и стипендиите си, мислех, че по-скоро сме нанесли вреда, отколкото да сме направили добро. Но Мика… той знаеше, че това ще има значение, и не се интересуваше какво ще му струва.
Охранителят се прокашля.
– Господин Едингтън, събра се опашка.
Котън пак си сложи тъмните очила и извади химикалка от раницата си.
– Отивам да подписвам – каза. – Ще се чакаме ей там, когато свърша.
Посочи към пейката.
– Чудесно. – Замълчах, преди да запитам: – Това, което каза там… че просто знаеш, когато нещо е свършило.
– Да?
– Вярно ли е? Искам да кажа, просто наистина знаеш кога нещо е свършило? Без да си планирал да свърши?
– Със сигурност. Но вероятно не е нещо, което се учи в магистратура по изящни изкуства.
Мъжът от сцената замаха усилено към Котън да тръгва към палатката за автографи и той се отдалечи.
С Хъч тръгнахме да се разхождаме из фестивала, хапвайки единственото, което можеш да ядеш само на фестивал– стробъни[17].
С пудра захар на устата накрая седнахме, без да говорим, сякаш все още се опитвахме да хванем и да задържим точно този миг, който със сигурност щеше да изчезне. Настаних се в омарата на следобеда и сладкия вкус на моите устни, когато чичо Котън ни намери на пейката и се поздрави с Хъч.
Хъч се извини, че иска да провери сцената за оркестъра, и ни остави сами с Котън.
– Значи вече си се запознала с Мика? – попита той.
– Да, отидох в офиса му.
– Нали е велик? – каза Котън. – Един от най-блестящите мъже, които някога съм срещал.
– Беше много мил. Има хубави спомени от мама.
– Всички имаме хубави спомени от онези дни. Това правим със спомените – правим ги още по-хубави. Беше ужасно и чудесно време, но съм сигурен, че сме имали романтичен поглед за голяма част от него.
– Помни я като сладка и забавна.
– Такава беше. Не я познавах добре, след като се омъжи за брат ми. Нали разбираш, виждаме се с Ред, но тя винаги намира извинение да си остане у дома. Мисля, че не обичаше това място…
– Да, заради него.
– Какво искаш да кажеш?
– Не е идвала тук заради него – не е искала да го вижда, да се натъкне случайно на него.
– На него ли? Мисля, че просто не обичаше Алабама… спомените.
– Не, заради него е – повторих.
– Хм, сигурно наистина го е намразила.
Сдържах думите си – това беше братът на татко, а татко беше човек, на когото не бих искала да причиня болка.
– Може би.
– Е, трябва да ида да се видя с Ред. Бас държа, че се чувства зле без майка ти.
– Чувствам се ужасно, че заминах, но му се обаждам всеки ден. Нали разбираш, той има много приятели, а и “бригадата с тенджерите” е направила десант в къщата, носят му ядене. Всички жени от Атланта до Бирмингам са се отбили да му изкажат съболезнованията си. Но знам, че се чувства изгубен и самотен.
Чичо Котън отмести поглед, после ме погледна.
– Мъчно е да загубиш някого, когото обичаш.
– Да – съгласих се, – мъчно е. И не става въпрос винаги за смърт. Нали разбираш, слушах какво казваш за начина си на писане – без много планиране и така нататък – и разбирам колко различно е от това, на което ме е учила мама, от начина, по който е живяла живота си… Тя умееше да планира.
– Има фин баланс, сигурен съм. Какъвто аз не намерих. Можех да планирам по-добре, но винаги откривам, че когато най-малко очакваш, идва нещо, което изобщо не си планирал.
– Това – казах – може да бъде добро или лошо нещо.
Той се облегна назад на пейката.
– Хубаво е да се видиш с роднини. Наистина се радвам, че си тук, Ели.
Хвана ръката ми и я стисна.
***
С Хъч пристигнахме у дома след смрачаване. Той спря в края на алеята и паркира кабриото до къщата за гости. Гюрукът беше прибран и аз облегнах глава назад, вгледана в небето, в облаците, подобни на острови в морето.
– Благодаря, че дойде с мен – прошепнах.
– На небето ли говориш, или на мен? – запита Хъч.